Съществата тук приличаха малко на земните. В ярките води на световното море Очевидец, същество от козина и мас, наподобяващо донякъде морж, плуваше, играеше и преследваше същества, които можеха да се оприличат, макар и приблизително, на риби. Очевидец дори имаше двама родители — наличието на два пола бе добър способ за смесване на наследствения материал. Конвергентната еволюция беше и си оставаше могъща сила. Но Очевидец имаше шест крака, а не четири.
Най-приятното време беше през деня — един на всеки четири, — когато ледената покривка се разчупваше и обитателите напускаха океана и излизаха на острова.
На сушата, естествено, тялото ти е много по-тромаво и трудно подвижно. Но Очевидец харесваше усещането за стържене в пясъка и освежаващия студен въздух. На острова имаше какви ли не чудеса — градове и фабрики, храмове и научни станции. Освен това Очевидец обожаваше небето. Харесваше звездите, които блещукаха в нощта — и трите слънца, сияещи денем.
Ако в този свят имаше нещо, което да е като на Земята, то със сигурност не беше слънцето. Тази система се доминираше от звезда с маса два пъти по-голяма от тази на земното Слънце и осем пъти по-ярка. Звездата имаше по-малък спътник, който едва се различаваше поради яркото й сияние, имаше и още един — мъждиво червено джудже.
На разстояние единайсет светлинни години тази система грееше достатъчно силно, за да може да се различава от Земята. Това беше Алфа Канис Минор — Малко куче, — наричана още Процион. За земните астрономи звездата беше двойна, те все още не бяха открили малкия й спътник.
Но Процион бе претърпял промени. И обитаемата планета, която го обикаляше, бавно умираше.
Когато порасна, Очевидец се научи да задава въпроси.
— Защо съм сама? Защо няма други като мен? Защо няма с кого да си играя?
— Защото сме изправени пред огромна трагедия — отвърна баща й. — Всички, заедно. По целия свят. Това е заради слънцата, Очевидец. Нещо не е наред с тях.
Гигантският старши партньор на Процион, Процион A, някога бил променлива звезда.
Когато била млада, тя сияела равномерно. Но „пепелта“ от хелий, създавана от захранвания с водород „реактор“ в ядрото, постепенно се натрупвала в сърцевината. Задържаната топлина повдигала хелиевия слой и огромното количество газове над него — звездата се раздула, постепенно, и накрая топлината намерила път, през който да изтече навън, и звездата отново се свила. Но хелиевата клопка останала и продължила да функционира.
По такъв начин застаряващата звезда станала променлива, като ту се раздувала, ту се свивала, на периоди от по няколко дни. И тъкмо тези звездни трептения дарили единствения подходящ за обитаване свят с неговия живот.
Някога, преди Процион да стане изменчива звезда, планетата наподобявала Европа, луната на Юпитер — солен океан, затворен под постоянен похлупак от лед. Океанът гъмжал от живот, подгряван от вътрешната топлина и захранван със сложните минерали, бликащи от планетарното ядро. Но, затворени в мрака, тези създания нямали възможност да еволюират до степен да се сдобият с разум.
Новите пулсации променили всичко това.
— На всеки четвърти ден ледът се разчупвал на огромни късове — обясниха родителите на Очевидец. — И тогава нашите предци излизали от океана. Също като нас. Предците ни започнали да се променят, да дишат въздух, който е много по-богат на кислород от морската вода. Научили се да използват богатствата на сушата. Отначало излизали само за да се възпроизвеждат на спокойствие и да крият малките си далече от гладните усти на морето. Но след това…
— Да, да — прекъсна ги нетърпеливо Очевидец. Вече беше чувала тази история. — Сечива, умове, цивилизация.
— Точно така. Разбираш, че дължим всичко, което имаме — дори умовете си — на пулсациите на слънцето. Вече дори не можем да се размножаваме във водата — необходима ни е твърда земя.
— И сега… — подкани ги да побързат с обясненията Очевидец.
— Сега пулсациите са изчезнали. Намалели са до незначителни размери — обясни баща й.
— И нашият свят умира — добави печално майка й.
Вече нямало слънчеви изригвания, нито топящ се лед. Машините едва успявали да поддържат отвори в леда. Лишена от постоянните пулсации на слънцето, атмосферата губела предишния си състав и океанската повърхност се покривала с плътен слой въгледвуокис.
Само след няколко века островите станали необитаеми.