— Очевидец, сигурно е много мъчително да наблюдаваш края на своя вид?
Очевидец неведнъж бе разсъждавала върху този факт. Всяка смърт беше мъчителна. Но винаги се успокояваш, че животът продължава и че смъртта е само част от постоянния процес на обновление, история без край. Но изчезването на вида й щеше да е краят на всички истории.
— Когато и аз си отида, работата на Първородните ще е свършена докрай.
— Може би — отвърна Аристотел. — Но не е задължително. Хората успяха да отблъснат Първородните.
— Наистина ли?
И те й разказаха за Слънчевия щит.
Очевидец с изненада узна, че нейният вид не е единствена жертва на това космическо престъпление. Нещо трепна в нея, непознати чувства. Негодувание. Неподчинение.
— Присъедини се към нас! — покани я Атина с обичайната си импулсивност.
— Но тя е последната от своя вид — посочи винаги мъдрият Талес.
— Но все още е жива, нали? — заяви твърдо Аристотел. — Ако беше човек, можехме да потърсим начин да я съхраним, дори да я клонираме.
— Само че тя не е човек — отряза безцеремонно Талес.
— Да, но принципът е същият — не се предаваше Атина. — Очевидец, мила, струва ми се, че Аристотел е прав. Един ден хората ще дойдат тук. Бихме могли да помогнем на теб и твоята раса да просъществувате дотогава. Ако се съгласиш, разбира се.
Подобна възможност внесе смут в душата на Очевидец.
— Защо хората ще идват тук?
— За да открият и други като себе си.
— Защо?
— За да ги спасят — рече Атина.
— И после какво? Ами ако се натъкнат пак на Първородните?
— Тогава — обади се мрачно Аристотел — ще спасят и тях.
— Не се предавай, Очевидец — замоли я Атина. — Присъедини се към нас.
Очевидец се замисли. Ледът на замръзващия океан започна да я сковава, изгаряше плътта й. Но искрата на неподчинението продължаваше да пламти дълбоко в нея.
И тя попита:
— Откъде ще започнем?
Трета част
Обединение
26: Каменният човек
Консулът от Чикаго посрещна Емелайн Уайт на влака от Александрия.
Емелайн слезе от открития вагон. В челото на композицията маймуночовеци — инженери от Отическата школа — проверяваха клапаните и буталата на огромния дизелов локомотив. Емелайн се опитваше да не вдишва тежкия въздух, примесен с дима от комините на локомотива.
Небето беше безоблачно, бледосиньо. Слънцето грееше ярко, но във въздуха се долавяше хладина.
Консулът я приближи, стиснал шапката си в ръка.
— Госпожа Уайт? Радвам се да се запознаем. Аз съм Илиций Блум. — Носеше туника и сандали, като всички ориенталци, макар че акцентът му бе чикагски като нейния. Беше четирийсетинагодишен, но не беше изключено да е и по-стар, с жълтеникава кожа, лъскава черна коса и шкембенце, оформящо обла палатка под дългата пурпурна тога.
Зад него стоеше друг мъж, плещест, свел глава, тежкото му чело беше влажно. Не каза нищо, дори не помръдна, неподвижна планина от мускули и кости. Блум не си направи труда да го представя. Имаше нещо странно в този човек. Но пък Емелайн знаеше, че след като прекоси океана до Европа от Америка, ще се озове на странно място, дори по-странно от скованата от ледници Америка.
— Благодаря ви, че си направихте труда да ме посрещнете, господин Блум.
— Като тукашен чикагски консул се старая да посрещам всички посетители от Америка. Така хората се чувстват по-спокойни. — Той й се усмихна. Имаше развалени зъби. — Мъжът ви не ви ли придружава?
— Джош почина преди година.
— Моите най-искрени съболезнования.
— Позволих си да прочета писмото ви до него — в което споменавате звънящия телефон в храма. Той често ми е разказвал за времето, прекарано във Вавилон, за първите години след Замръзването. Което той винаги наричаше Хроносрив.
— Да. Вие сигурно не помните онзи странен ден…
— Господин Блум, аз съм на четирийсет и една години. Бях на девет в Деня на замръзването. Да, спомням си го. — Изглежда, той се канеше да я прекъсне и тя побърза да го спре със строг поглед. — Зная, че Джош щеше да дойде. Но не можа, а момчетата ни пораснаха и си имат свои грижи, така че — ето ме тук.
— Ами… добре дошла във Вавилон.