— Хъм. — Тя се огледа. Пейзажът се състоеше от ниви и дерета, които може би служеха за напояване, само дето нивите бяха занемарени. Нямаше никакъв град, нито признаци, че местността е обитавана, ако се изключеха ниските колибки от кал, пръснати на един хълм на четвърт миля от тях. И беше студено, не толкова студено, колкото у дома, но повече, отколкото бе очаквала. — Това не е Вавилон, нали?
Той се засмя.
— Разбира се, че не. Градът е на няколко мили ей натам. Просто тук свършва железопътната линия. — Той посочи хълма с колибите. — Гърците наричат това място Миден. Местните имат свое название, но никой не се интересува от него.
— Гърци? Мислех, че Александър е цар на македонците.
Блум сви рамене.
— Гърци, македонци. Важното е, че ни позволяват да използваме това място. Боя се, че ще трябва да почакаме. Поръчал съм карета, която ще ни откара в града, където ще се срещнем с друга група, идваща от Анадола. Междувременно елате да си починете. — Той посочи колибите.
Сърцето й се сви. Но нямаше как и тя отвърна:
— Благодаря.
Емелайн понечи да свали багажа си от платформата. Носеше дисаги от бизонска кожа, пристегнати с въжета.
— Чакайте — спря я Блум. — Моето момче ще ви помогне. — И щракна с пръсти.
Странният мълчалив мъж протегна яката си лапа и вдигна дисагите с лекота, макар да ги държеше с изпъната докрай ръка. Една от презрамките се закачи за парапета и се скъса. Блум замахна и плесна небрежно мъжагата по тила. Слугата дори не трепна, само се обърна и закрачи към селцето, понесъл дисагите. Под тънката тога раменете му изглеждаха яки и мускулести като на горила и почти скриваха малката му глава.
— Господин Блум — прошепна Емелайн, — вашият слуга…
— Да?
— Той не е човек, нали?
Блум я погледна втренчено.
— О, забравих как гостите на нашия мрачен и изостанал континент реагират на послушните ни предци. Гърците ги наричат Каменни хора — защото през повечето време мълчат и стърчат неподвижно, все едно са издялани от камък. Доколкото си спомням, някогашните земни археолози са им казвали неандерталци. Аз самият бях малко стреснат от вида им, когато пристигнах, но вече привикнах. В Америка няма такива, нали?
— Не. Там сме само ние.
— Е, тук е различно. Съществува цяла плеяда от полухора — от маймуните, през тези междинни звена, че и разни изчезнали видове. Много от тях са любимци в двора на Александър, използват ги за всякакви забавления — ако успеят да ги уловят.
Стигнаха подножието на хълма и започнаха да се изкачват. Почвата бе неплодородна, навсякъде се виждаха парчета от разбита керамика и купчини пепел. Емелайн имаше чувството, че е стара, много стара, използвана до пълно изтощаване.
— Добре дошла в Миден — каза Блум. — Внимавайте къде стъпвате.
Стигнаха първата колиба. Беше като кутийка от изсъхнала кал, напълно затворена, без врати и прозорци. На стената бе подпряна дървена стълба. Блум я изкатери пръв и стъпи на плоския покрив. Каменният човек се озова горе с един-единствен скок — леко приклякване на мускулестите му крака беше достатъчно да преодолее триметрова височина.
Емелайн ги последва неловко. Беше й странно да ходи по покрива на чужди хора.
Покривът беше гладък, от засъхнала кал, боядисан в бяло. Дим се виеше от неравното отвърстие, служещо за комин. Ниската къщичка опираше плътно в следващата и когато Блум прескочи нехайно ниската преграда, не й оставаше друго, освен да го последва.
Целият хълм бе покрит като с мозайка от тези белосани квадратни къщурки, притиснати една в друга. И хората вървяха по покривите. Повечето бяха жени, ниски, набити и мургави, носеха вързопи или плетени кошове. Всички къщички си приличаха и всички бяха долепени една до друга — без никакви улички между тях.
— Но те са хора — каза тя. — Хора като нас.
— О, да, това не са маймуночовеци или неандерталци! Но селцето е много старо, госпожо Уайт, изтръгнато от далечното минало — по-старо от най-древните гръцки поселения. Никой не може да каже на каква възраст е всъщност. Строено е толкова отдавна, че хората още не са били открили улиците.
Прескочиха на следващия покрив. Тук имаше по-голям отвор, през който също излизаше пушек. Въпреки това Блум я поведе по стръмно стълбище надолу. Емелайн го последва, като се стараеше да не докосва покритите със сажди стени.
Каменният човек се спусна след нея с дисагите, тръшна ги небрежно на пода и се изкатери обратно.