Къщата бе квадратна отвътре, също както отвън. Състоеше се от единична стая, без никакви прегради. Докато слизаше от последното стъпало, й се наложи да прескочи огнището, тъй като дупката на тавана освен за вход служеше и за комин. В ниши в стените имаше светилници и украшения — фигурки от камък и глина, торсове и глави, изрисувани в ярки цветове. Нямаше никакви мебели, само сламеници, струпани на купища дрехи, кошници и каменни сечива — всичко изработено на ръка.
Стените бяха покрити със сажди, но подът беше пометен. Сравнително чисто и подредено място. Миришеше на канал и на още нещо, по-старо и сухо — на разложено.
В сянката до стената седеше жена — съвсем млада. Беше притиснала до гърдите си детенце, увито в дрипи. Постави внимателно детето на един сламеник, изправи се и се приближи към Блум. Носеше простичка риза от груб плат. Той погали сламенорусата й коса, надникна в сините й очи и спусна пръсти към шията. Отблизо не изглеждаше жена, а по-скоро момиче, петнайсетинагодишно. Спящото бебе беше с черна коса, като на Блум, а не руса като нейната. Начинът, по който Блум галеше шията й, издаваше нежност.
— Вино — каза той високо. — Вино, Изабел, разбираш ли? И храна. — Погледна Емелайн. — Гладна ли сте? Изабел. Донеси хляб, плодове и зехтин. Да? — Побутна я и тя едва не залитна. Обърна се и се изкатери по стълбата.
Блум седна на един вързоп с дрехи и подкани Емелайн да последва примера му.
Тя се настани, без да спира да оглежда помещението. Не изпитваше особено желание да разговаря с този човек, но я глождеше любопитство.
— Тези фигурки на идоли ли са?
— Някои. Жените с големите гърди и издутите кореми. Можете да ги разгледате отблизо, ако ви интересуват. Но внимавайте с изрисуваните глави.
— Защо?
— Защото те са точно това, което изглеждат. Сънародниците на Изабел погребват мъртвите си под подовете на къщите. Но отрязват главите и ги запазват — облепват ги с кал, пекат ги и ги боядисват. Това, което виждате, е резултатът.
Емелайн неволно погледна надолу, запита се какви ли други ужаси могат да се крият в недрата на къщата.
Изабел се върна със стомна и кошница с хляб. Без да каже и дума, им наля вино: беше топло и леко солено, но Емелайн го изпи с удоволствие. Момичето отряза дебели филии от един самун с помощта на каменен нож и ги сложи пред тях, а по средата постави купа зехтин. Като следваше примера на Блум, Емелайн натопи хляба в зехтина, за да омекне, и задъвка.
Не пропусна да благодари на Изабел, но тя не й обърна внимание и се върна при детето. Стори й се, че е леко изплашена, сякаш ако детето се събуди, ще му се случи нещо лошо.
— Изабел? — Емелайн погледна въпросително Блум.
Той сви рамене.
— Едва ли е името, което биха й дали родителите й, но това няма значение.
— Струва ми се, че тук сте като у дома си, господин Блум.
Той се засмя.
— Зная, че не изглежда като да тъна в разкош. Но човек може да живее добре и далече от Чикаго, госпожо Уайт! Ако не бях аз, представяте ли си какъв звяр щеше да я притежава? Пък и тя е щастлива, че може да живее в къщата на своите предци. Семейството й я обитава от много поколения — говоря точно за това място. Тези къщи са построени от кал и слама и когато някоя рухне, вдигат друга на същото място и от същите материали. Миден не е хълм, това е по-скоро купчина опрени една на друга къщи. Този древен народ няма почти нищо общо с нас, християните. И тъкмо по тази причина градският съвет ме прати тук, разбира се. Не искаме да има каквито и да било търкания.
— За какви търкания говорите?
Той я изгледа внимателно.
— Потърсете отговора сама, госпожо Уайт. Що за човек би предприел пътешествие като вашето?
— Дойдох тук в памет на мъжа ми — отвърна тя малко разпалено.
— Така е. Зная. Но вашият съпруг произхожда от това място — искам да кажа, от един отрязък от времето наблизо. Повечето американци нямат родствени връзки с тукашните места като вас. Искате ли да ви кажа за какво най-често идват? Божичко! — Той се прекръсти. — Минават оттук на път за Юдея, ходят там с надеждата да се срещнат с възкръсналия Исус. Малко успокоение, задето са те откъснали от собствения ти свят, нали? Но няма никакви признаци за съществуването на Исус, нито на Юдея — онази Юдея. И това е мрачната истина, госпожо Уайт. Всичко, което можете да видите там, са депата за парни локомотиви на цар Александър. Какво може да означава за нас, простосмъртните, това лишаване от мига на Възкресението, нямам ни най-малка представа. Или по-скоро за безсмъртните ни души. И когато благочестивите глупаци се спречкат с безбожните езичници, резултатът едва ли може да се нарече дипломатически инцидент.