Емелайн кимна.
— Разбира се, модерните американци няма защо да се боят от някакъв си главатар от преди Христа като Александър…
— Само че, госпожо Уайт — намеси се един нов глас, — този „главатар“ вече изгради нова империя, простираща се от Атлантическия бряг до Черно море — империя, която обхваща целия негов свят. За нас ще е най-добре, ако Чикаго не пожелае да мери сили с него — поне засега.
Емелайн се обърна. Нисък внушителен мъж слизаше внимателно по стълбите. Следваше го строен млад мъж. И двамата носеха износени военни униформи. Първият новодошъл имаше островърха шапка и изумително дълги засукани мустаци. Ако се съдеше обаче по преобладаващите в тях сиви косми, вероятно бе доста възрастен, някъде към седемдесетте.
Емелайн се изправи и Блум побърза да ги представи.
— Госпожо Уайт, това е капитан Натаниъл Гроув. Офицер от Британската армия… бивш. А това е…
— Аз съм Бен Батсън — представи се по-младият мъж. Бе около трийсетгодишен и говореше със същия британски акцент. — Баща ми е служил при капитан Гроув.
Емелайн кимна.
— Аз съм…
— Зная коя сте, мила моя госпожо Уайт — прекъсна я с топъл глас Гроув, пристъпи към нея и хвана ръцете й. — Познавах добре Джош. Пристигнахме тук заедно, на борда на същия отрязък от време, ако мога да се изразя така. Парче от Северозападната граница от година 1885 на Господа Бога. Джош ми писа няколко пъти — разказа ми за вас и за децата. Вие сте точно толкова красива, колкото си ви представях.
— Смея да се обзаложа, че не е съвсем така — отвърна тя. — Но той ми е разказвал за вас, капитане. Щастлива съм да се запозная с вас. И ужасно съжалявам, че той не е с мен тук. Изгубих го преди година.
— О! — Лицето на Гроув се изопна.
— Пневмония, казват. Но истината е, че той се изтощи до смърт. Не беше толкова стар.
— Отиде си още един от нас. Един по-малко от онези, които помнят откъде идваме. Нали, госпожо Уайт?
— Наричайте ме Емелайн. Отдалече ли идвате?
— Не толкова, колкото вие, но пътувах доста. Сега живеем в Александрия — не градът на Нил, а при Илион.
— Къде е това?
— В Турция, доколкото зная. — Той се усмихна. — Наричаме нашия град Нова Троя.
— Предполагам, че сте дошли тук заради телефонното позвъняване във Вавилон.
— Познахте. Книжникът Абдикадир ми писа, както е писал на Блум тук, с надежда да се свърже с Джош. Но аз нямам ни най-малка представа какво се е случило. Въпреки това дойдох, за да съм в центъра на събитията.
Бебето се разплака. Блум, видимо подразнен, плесна с ръце.
— Е, Вавилон ни очаква. Освен ако не искате да си отдъхнете, капитане…
— Да се захващаме за работа.
— Господин Батсън, ще бъдете ли така добър да ни водите?
Батсън се изкатери чевръсто по стълбата. Гроув и Емелайн го последваха.
Емелайн погледна през рамо само веднъж. Видя, че Изабел трескаво се опитва да успокои бебето, а Блум се е надвесил ядосано над нея и вдига ръка. Сцената я потресе и отврати. Но със сигурност не можеше да направи нищо за младата майка.
Изкатери захабените стъпала и излезе, запремигва на ярката светлина на Вавилон.
27: Файтонът
Натовариха се на примитивен файтон. Блум отпрати „момчето“ си за впрегатните животни.
Емелайн се слиса, когато Каменният човек се върна не с коне, както очакваше, а с още четирима от своя вид.
И докато слугата на Блум бе облечен в дрипи, тези бяха съвсем голи. Трима от тях бяха мъже, ако се съдеше по малките им черни гениталии, обрасли в гъста козина, а жената имаше дълги отпуснати гърди със сбръчкани зърна. Набитите им гъсто окосмени тела, изпъкналите мускули, както и ниските вежди, им придаваха вид на горили. Но имаха много повече човешки, отколкото маймунски черти, ръцете им бяха почти голи, а очите им — съвсем ясни. Най-потресаващо за нея бе, когато нахлузиха хамутите на файтона на вратовете си.
Блум вдигна кожен камшик и изплющя незлобиво с него над гърбовете на водещата двойка. Каменните хора напънаха послушно мишци и закрачиха по пътя в равномерно темпо. Слугата на Блум подтичваше отстрани до капрата. Емелайн забеляза по гърбовете на тези нещастни същества дълги ивици — зараснали белези от удари с камшик.