— Империя? — обади се ядосано Блум. — Не бих използвал тази дума. Източник на добитък по-скоро. Каменните хора са силни, лесно се опитомяват и притежават сравнително добри умения с ръцете. Гърците са ми разказвали, че да обучаваш Каменен човек е като да учиш слон — по-умен е от коня например, но ти трябва различен подход.
Лицето на Гроув беше застинала маска.
— Ние също използваме неандерталци — призна той. — Не бихме могли да се справим без тях. Но ги наемаме. Плащаме им в храна. Те имат собствена реч, консул, изработват си сечива, плачат, когато погребват мъртвите си. О, госпожо Уайт, има всякакви видове получовеци. Дългокраки „бегачи“, маймуночовеци и едни особено мускулести горски обитатели, които се занимават единствено с това да дъвчат листа и клони. Останалите видове са по-близо до животните. Но неандерталците не са коне, нито слонове. Те са повече хора, отколкото зверове!
Блум сви рамене.
— Възприемам света такъв, какъвто го виждам. Нищо чудно слоновете или конете също да имат свои богове. Нека ги почитат, ако това им дава утеха. Какво значение има това за нас?
Разговорът приключи. Продължиха пътуването в мълчание, под равномерното сумтене на Каменните хора и трополенето на босите им крака.
Земята ставаше все по-плодородна и беше разчертана на кафеникави карета, във всяко от които се гушеше по една къщурка. Между каретата блестяха прави канали. Това, предположи Емелайн, трябваше да са прословутите вавилонски напоителни канали. Гроув й разказа, че много от тях били прекъснати по време на Хроносрива и после, по заповед на Александър, били възстановени.
Най-сетне на западния хоризонт се появиха сгради, високи стени, нещо като стръмна пирамида, всичко това посивяло заради маранята. Дим се виеше над повечето покриви и когато се приближиха, тя видя, че от бойниците и кулите ги наблюдават бдителни часовои.
Вавилон! Тя потрепери от това колко е невероятна самата тази мисъл. За първи път, откакто бе стъпила на Европейския бряг, имаше реалното усещане, че се е преместила назад във времето.
Градските стени сами по себе си бяха достатъчно впечатляващи — троен кръг, съградени от кирпич и камъни, с ров от външната страна. Приближиха се към мост над рова. Часовоите явно познаваха Блум, защото им махнаха да минават.
Пред тях се издигаше най-голямата порта — висока арка, подпряна на две квадратни кули. За да я достигнат, Каменните хора трябваше да се покатерят на платформа на около метър над земята.
Самата порта се издигаше на петнайсет метра над тях и докато минаваха през нея, Емелайн вдигна смаяно глава. Това, обясни й шепнешком Блум, била Вратата на Ищар. Беше облицована с гледжосан кирпич и боядисана в тъмносиньо, с рисунки на танцуващи дракони и бикове. Каменните хора не погледнаха нито за миг към това чудо, а продължиха да крачат, втренчили очи в прашната земя.
Градът зад стените бе разчертан на огромни квадрати и обхващаше двата бряга на река Ефрат. Бяха влезли от север, покрай източния бряг на реката, и сега файтонът трополеше на юг по широк булевард, от двете страни на който се издигаха величествени сгради. Имаше десетки статуи и фонтани, а всички стени бяха изработени от същия заслепяващ гледжосан кирпич и изрисувани с лъвове и розетки.
Блум им сочеше забележителностите, сякаш беше екскурзовод на световно изложение.
— Комплексът вдясно е Дворецът на Навуходоносор, най-прочутия управник на Вавилон. Ефрат разделя града на две, северна и южна част. Този източен монументален сектор очевидно е оцелял от епохата на Навуходоносор, няколко века преди Александър. Всъщност това тук не е александрийският Вавилон, ако разбирате какво искам да кажа. Но западният бряг, където са били жилищните сгради, е в руини, времеви отрязък от много по-късен период, вероятно близък до нашия. Александър го възстановява от три десетилетия…
Пътищата бяха задръстени от тълпи, хора се движеха във всички посоки, повечето пешком, някои в каручки или на коне. Едни носеха пурпурни тоги като тази на Блум, дори по-лъскави, но други бяха облечени с много по-практични туники и сандали на бос крак. Емелайн мярна сред тълпата величествен мъж с изрисувано лице, крачеше наперено. Водеше вързано на каишка мършаво шимпанзе. Изведнъж шимпанзето се изправи на задните си крака и застана съвсем като човек. Хамутът на шията му беше загърнат с кърпа, за да не прави впечатление. Никой, доколкото можеше да види Емелайн, не носеше европейски дрехи. Всички бяха ниски, набити, мускулести, мургави — хора съвсем различни от населението на Чикаго от деветнайсети век.