Във въздуха витаеше доловимо напрежение. Като градско чедо, Емелайн бе свикнала да долавя подобни настроения. Напрежението като че ли извираше тъкмо от важните особи, крачещи по улицата. Нещо ставаше тук. Дори да го усещаха, Блум и Гроув не го показваха с нищо.
Пътят ги преведе през поредица просторни площади до пирамидалната постройка, която Емелайн бе видяла още щом влязоха зад градските стени. Това беше зикурат, стръмна кула със седем тераси, издигаща се върху квадратна основа със стени, дълги по стотина метра.
— Вавилонците — обясни Блум — я наричат Етеменанки, което означава „Къщата, която подпира Небето и Земята“…
Зикуратът, колкото и да бе изумително това, бе всъщност Вавилонската кула.
Южно от кулата се издигаше друг колосален монумент, личеше му, че е нов. Представляваше гигантски каменен блок, също с квадратна основа, стените бяха дълги по двеста метра, а на височина достигаше седемдесет. Основата беше украсена с позлатени гребла, които стърчаха настрани в равни редици. Над тях поредица цветни фризове разказваше сложна история за любов и война. Върху основата стърчаха два огромни, обути в ботуши крака, заченки на статуята, която някой ден щеше да е по-величествена от всичко наоколо.
— Чух за това — каза Гроув. — Паметник на Сина. Няма нищо общо с Вавилон. Това е работа на Александър…
Въпросният син беше второто дете на Александър. По прищявка на Хроносрива първият му син, роден от пленената жена на победен персийски генерал, не се бе озовал на Мир. Вторият също се казваше Александър, роден от жена му Роксана, бактрийска принцеса, пленница от войната.
— Момчето се роди през първата година на Мир — обясни Блум. — Всички празнувахме, защото царят имаше наследник. Но когато стана на двайсет и пет, той вече не скриваше раздразнението си, както и майка му, защото Александър отказваше да умре. — Войната между Бащата и Сина бе обхванала цялата империя и бе погълнала и без това оскъдните й ресурси. Гневът на Сина не бе достатъчен, за да надвие опита на бащата — нито твърдата вяра на Александър в своята божественост. Изходът беше предрешен. — Последната битка се поменава всяка година — продължи Блум. — Между впрочем, утре е седемнадесетата годишнина.
— Ето как аз виждам нещата, госпожо Уайт — намеси се Гроув. — Тази война накара Александър съвсем да се забрави. Говори се, че той имал участие в убийството на баща си. А сега и смъртта на единствения му син и наследник — и на жена му Роксана, която се оказа замесена. След всичко това той е още по-убеден, че е божество и че е създаден да управлява вечно.
— Но не е — промърмори недоволно Блум. — И ще настъпи истински хаос, когато най-сетне слезе от трона.
Южно от Паметника на Сина приближиха един храм, който Блум нарече Есагила — Храма на Мардук, върховното божество във Вавилон. Тук най-сетне слязоха от файтона. Покривът на храма представляваше каменен купол, от който стърчеше цилиндър, подобно на дулото на огромно оръдие. Всъщност това беше обсерватория, а „оръдието“ — доста модерен телескоп.
Мургав мъж изтича да ги посрещне. Носеше туника от груб плат, приличаща на расо, и кършеше неспокойно ръце.
— Божичко! — възкликна Гроув и се изчерви. — Ти трябва да си Абдикадир Омар. Одрал си кожата на баща си…
— Така са ми казвали, сър. А вие сте капитан Гроув. — Той огледа останалите. — Но къде е Джош Уайт? Господин Блум, аз писах на Джош Уайт.
— Аз съм жена му — намеси се с твърд глас Емелайн. — За жалост съпругът ми вече не е между живите.
— Починал е? — Младежът беше потресен и не се стараеше да го крие. — Ами… о, моля, заповядайте! — Поведе ги към храма. — Елате в криптата на Мардук.
— Защо? — попита Емелайн. — В писмото ви се говори за звънящ телефон.
— Не, не! — Младежът очевидно едва се владееше.
— То бе само началото. Има и още… от днес… трябва да се уверите сами…
— В какво да се уверим, млади момко? — попита капитан Гроув.
— Тя е тук. Окото… то се върна… сви се и… тя! — И Абдикадир се втурна към храма.
Смутени и объркани, те го последваха.
28: Скафандър номер пет
Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.