Лежеше по гръб. Гърдите я боляха, трудно й бе да диша. Опита се да помръдне и почувства, че ръцете и краката й са натежали. Или може би притиснати от нещо.
Отвори очи. Не виждаше нищо.
Дишаше на пресекулки. Чуваше го съвсем ясно, в някакво затворено помещение. Обзе я паника. Беше затворена някъде. В нещо.
Помъчи се да запази спокойствие. Опита се да заговори, но устата й беше пресъхнала и от гърлото й се изтръгна пресипнал грак:
— Мира?
— Боя се, че Мира не може да те чуе, Бисиса. — Гласът бе мек, мъжки, много тих, почти шепот.
В съзнанието й нахлуха спомени.
— Скафандър номер пет? — Изкопът на Марс. Окото, което се бе обърнало. Кръвта заблъска в слепоочията й. — Мира добре ли е?
— Не зная. Не мога да се свържа с нея. С никого нямам връзка.
— Защо?
— Нямам представа — отвърна изплашено скафандърът. — Основният ми енергоизточник е изключен. Преминах на минимален режим на действие и се захранвам от аварийния акумулатор. Предполагаемият му живот е…
— Няма значение.
— Аз естествено изпращам сигнал за бедствие.
Тя чу някакъв нов звук, нещо като дращене по твърдата обвивка на скафандъра. Имаше нещо отвън — или някой. Беше безпомощна, сляпа, затворена в неподвижния скафандър, а някой го изучаваше отвън. Паниката отново се надигна.
— Мога ли да се изправя? Искам да кажа — ти ще можеш ли?
— Боя се, че не. Разочаровах те, нали, Бисиса?
— Поне не би ли могъл да включиш визьора?
— Виж, това все още ми е по силите.
Внезапно нахлулата светлина я заслепи.
Тя надзърна навън и видя Око — сребърна сфера, източник на неразгадаема мистерия. Видя и собственото си отражение върху повърхността му, проснатия по гръб марсиански скафандър, като безпомощно зелено насекомо.
Но дали това бе същото Око? Дали все още беше на Марс?
Извъртя глава в шлема, опита се да надзърне зад Окото. Главата й беше натежала, като футболна топка, пълна с вода. Напомняше й борбата с ускорението във вертолета. Гравитацията бе по-силна от тази на Марс.
Зад Окото видя каменна стена. По нея имаше някакви електронни инструменти, закрепени здраво и свързани с кабел. Познаваше тази стена и това оборудване. Беше го сглобявала и монтирала сама, останки от разбитата Птичка, когато подготвяше тази крипта за лаборатория за изучаване на Окото.
Това беше Храмът на Мардук.
— Ето ме отново тук — прошепна Бисиса.
Изведнъж над нея се надвеси лице. Тя неволно се дръпна назад, но беше безпомощна, като уловен рак. Лицето принадлежеше на млад мъж, с хубави черти, мургав, с ясен поглед. Познаваше го. Но не можеше да е той.
— Абди? — Последния път, когато бе видяла Абдикадир, своя съекипник от Птичката, той беше напълно изтощен от Войната с монголите, а по лицето и тялото му имаше белези от сраженията. Това гладко лице бе твърде младежко, недокоснато.
Ето че още едно лице изникна в полезрението й, озарено от трепкащата светлина на лампата. И то бе познато, с огромни мустаци, но това бе по-старо, отколкото го помнеше, покрито с бръчки и бледо.
— Капитан Гроув — промълви тя. — Цялата банда е тук.
Гроув каза нещо, което тя не можа да чуе.
Гърдите я заболяха още по-силно.
— Скафандър. Не мога да дишам. Отвори закопчалките и ме пусни.
— Не мисля, че е разумно, Бисиса. Намираме се в непозната среда. Тези хора не са от екипажа на станция „Уелс“. Ако въобще съществуват… — добави загадъчно скафандърът.
— Отваряй! — нареди му тя ядосано. — Отменям всички разпореждания и инструкции, към които се придържаш. Задачата ти е да ме пазиш. Така че ме пусни, преди да съм се задушила.
— Бисиса, има и други инструкции, които са по-силни от твоята пряка заповед.
— Какви други инструкции?
— Инструкциите за планетарна защита.
Скафандърът бе програмиран да опазва Бисиса от Марс, както и Марс от Бисиса. В случай че Бисиса умреше, скафандърът трябваше да запази тленните й останки и да не допуска заразяване на марсианската среда. С други думи, при извънредни обстоятелства скафандърът бе инструктиран да се превърне в неин ковчег.