— Така е, но… ох, ние вече не сме на Марс! Не можеш ли да разбереш? Няма какво да пазиш! — Тя се напъна, но крайниците й оставаха все така неподвижни. Дробовете й се бореха със застоялия въздух. — Скафандър номер пет… За Бога…
Нещо се удари в шлема и главата й подскочи като зрънце в чаша. Лицевото стъкло отхвърча навън и в скафандъра нахлу свеж въздух. Миришеше на масло от кандило и озон, но въздухът бе богат на кислород и тя го вдиша с благодарност.
Над нея се надвеси Гроув. Стискаше чук и длето.
— Извинявай — рече той. — Но когато се налага… Опасявам се, че ти счупих скафандъра. — Все още говореше така, както го помнеше отпреди трийсет години, когато за последен път го бе срещнала на Мир.
Беше невероятно щастлива, че го вижда.
— Няма нищо — успокои го тя. — Е, добре, Скафандър, позабавлява се с мен. Лицевото стъкло е счупено и планетата е заразена. Сега ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?
Скафандърът се поколеба няколко секунди, след това закопчалките щракнаха отчетливо и гърдите й ръцете й бяха освободени. Тя лежеше, облечена с топлоизолиращия подскафандър.
— Чувствам се като рак в черупка — оплака се на Гроув.
— Позволете да ви помогна — предложи услугите си момчето, което приличаше на Абдикадир. Двамата с Гроув я уловиха за ръцете и я измъкнаха от скафандъра.
29: Алексей
Беше изминал един час, откакто Бисиса изчезна в Окото.
Мира, объркана и отчаяна, потърси Алексей в неговия малък кабинет-склад. Намери го излегнат на койката, с лице, обърнато към покритата с тапет стена в леда.
— Е, разкажи ми за Атина.
— Атина всъщност бе тази, която те посочи — отвърна той, без да се обръща. — Изглежда, смяташе, че заслужаваш да бъдеш запазена.
Мира прехапа устни.
— Тя е истинският водач на тази ваша конспиративни група, нали? Нелегалният отряд бойскаути, който се опитва да разкрие тайната на Марсианското око.
Той сви рамене, все така с гръб към нея.
— Ние, космическите, сме доста разделени. Всъщност марсианците дори не се смятат за космически. Атина е различни от всички нас и е много по-умна. Тя е може би единствената, около която бихме могли да се обединим.
— Чакай да си изясним нещата — прекъсна го Мира. — Атина е изкуственият интелект на щита.
— Негово копие. Оригиналният ИИ беше унищожен в последната фаза на Слънчевата буря. Преди бурята това копие бе изпратено към звездите. Някъде там то е било прихванато, активирано и излъчено обратно.
История, която бе чувала и от други.
— Даваш ли си сметка колко други невъзможни неща трябва да са истина, за да се случи това?
— Никой освен „Циклопите“ не знае подробностите.
— Телескопната станция за издирване на планети?
— Точно така. Разбира се, ехото би могло да бъде уловено навсякъде из Слънчевата система, но доколкото ни е известно, тя е активирана само на „Циклопите“. Сега тя е там, в специално изолирана информационна банка. По нейно желание. Доколкото успя да разбере Ханс Крийчфилд, по някакъв начин е успяла да прехвърли своя субагентна програма в идентификационната ти татуировка. Никой не знае как. След като ти е предала съобщението, програмата се е самоунищожила. Предполагам, че те следи с електронното си око, Мира.
Крайно обезпокоителна мисъл.
— А майка ми изчезна през другото Око. Какво ще правим сега?
— Ще чакаме.
— Какво?
— Това, заради което майка ти отиде на Мир. А също и Атина.
— Колко ще чакаме?
— Не зная, Мира. Имаме време. Остават още осемнайсет месеца, докато К-бомбата достигне Земята… Виж, направихме, каквото можахме. Доведохме майка ти при Окото и пуф — това като че ли затвори веригата на всички чудатости в Слънчевата система. Не се обиждай. Сега е време да чакаме. Така че се успокой. Преживя доста — не само ти, но и ние. Пътуването от Земята, а и тази история с Изкопа и Окото — представям си как ти е подействала.
Мира приседна на крайчеца на единствения стол в помещението.
— Ти може да си мислиш, че е време за почивка, но аз се боя, че това е краят. Нуждаеше се от мен, за да доведеш майка ми тук, на Марс. Добре, направих го. Но сега се ударих в стена.
Той се претърколи и се обърна към нея.
— Съжалявам, ако се чувстваш така. Струва ми се обаче, че си прекалено сурова към себе си. Ти си добър човек, Мира. Видях го още в първия миг. Обичаш майка си и я подкрепяш дори ако това те прави нещастна. Но както и да е, не съм аз човекът, който да те съветва как да живееш. Аз самият шпионирам баща си. Представяш ли си какво ми е?