И пак се извъртя към стената.
Мира поседя още малко при него. Когато го чу да похърква, се измъкна безшумно от стаята и затвори вратата.
30: Хилиархът
Гроув и Абди отведоха Бисиса в по-малко помещение, кабинет, оборудван с кушетки и маси. Храмът, изглежда, бе пълен с подобни помещения, отбеляза мислено Емелайн: вече бе научила, че той е нещо като административен център за различни култове и правителствени служби, както и място за преклонение.
Гроув сложи Бисиса да седне и я загърна с одеяло. Нареди да й донесат чай, но вместо това слугата й поднесе чаша топло ароматно мляко и тя го изпи с благодарност.
На вратата стояха двама македонски войници, въоръжени с дълги зловещи копия, които тук наричаха сарисаи. Завръщането на Бисиса вероятно бе предизвикало всеобщо вълнение, макар че Емелайн не можеше да прецени дали часовоите охраняват Бисиса от хората, или обратното.
Емелайн седеше настрана и тихичко я изучаваше.
Беше по-възрастна от нея, но не много, вероятно към петдесетте. Изглеждаше точно както я бе описал Джош — дори я бе скицирал в дневника си. Красиво лице с правилни черти, нос и брадичка, издаващи воля и решителност. Очите й бяха ясни и проницателни, посивялата й коса — подстригана късо. Макар Бисиса очевидно да беше изтощена и объркана, Емелайн долавяше в нея стаена сила.
Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство.
— И така… — каза накрая. — Ето ни пак тук.
— Ето те пак тук — поправи я Гроув. — Беше си у дома, нали? Имам предвид добрата стара Англия, разбира се. Твоята Англия.
— Да, капитане. Върнах се в епохата след Хроносрива, в моето бъдеще. С точност до деня. Въпреки че прекарах пет години на Мир.
Гроув поклати глава.
— Време е да свикна със странния начин, по който тече времето тук. Но се съмнявам, че ще мога.
— Та ето ме обратно. Въпросът е кое време е тук?
— Госпожо — намеси се Емелайн, — добре известен факт е, че сте напуснали Мир в година пета от новия календар, определен от вавилонските астрономи. Сега годината е трийсет и втора…
— Значи са изминали двайсет и седем години. — Бисиса я погледна с любопитство. — Вие сте американка.
— Идвам от Чикаго.
— Разбира се. „Союз“ успя да ви забележи, на юг от леденото покритие на Северна Америка.
— Аз съм от 1894-та година — уточни Емелайн. Беше привикнала да обяснява тази странна подробност.
— Девет години след времевия отрязък на капитан Гроув.
— Точно така.
Бисиса се обърна към Абдикадир.
— А ти толкова много приличаш на баща си…
Ококореният Абдикадир остана доволен, че най-сетне го е забелязала.
— Аз съм астроном. Работя тук, в храма — на покрива има обсерватория…
Тя му се усмихна.
— Баща ти сигурно се гордее.
— Той не е тук — смотолеви Абди. И й разказа, че Абдикадир Омар заминал на юг в Африка. Имал идеята, че щом Мир е заселен с всякакви ранни човешки прототипи, ще е добре да потърси най-първите образци, каквито вероятно ще има само на Черния континент. — Но така и не се върна. Оттогава изминаха години.
Бисиса кимна.
— А Кейси? Какво стана с него?
Кейси Отик, третият член от екипажа на Птичката, също не беше тук. Беше починал от усложнения на една стара рана, получена в деня на Хроносрива.
— Но не преди да остави важно наследство — добави капитан Гроув. — Нарича се Отическата школа. Инженери, които се прекланят пред Отик като пред божество. Ще го видиш с очите си, Бисиса.
— Значи, като се има предвид, че тримата членове на екипажа на „Союз“ загинаха, от днешните… искам да кажа от хората от моето време, съм само аз. Странно усещане. Ами Джош?
Капитан Гроув се покашля смутено, типичен английски жест.
— Той оцеля, когато ти замина.
— Дойде с мен до средата на пътя — обясни тя, без да изпада в подробности. — Но след това са го върнали.
— И след като ти замина, вече нямаше какво да го задържа във Вавилон. — Гроув погледна смутено към Емелайн. — Отиде да потърси сънародниците си.