— Уговорено.
Евмений се намръщи.
— Бях забравил непочтителното ти поведение. Интересно е, че пак си тук, Бисиса Дът. — Той се обърна и излезе, изпроводен от кланящия се Абдикадир.
Бисиса погледна Емелайн и Гроув.
— Сега вече знаете защо съм тук. Бомба в нашата Слънчева система и Око на Марс. А вие защо сте тук?
— Защото — отвърна Абдикадир — аз ги повиках, когато телефонът ти зазвъня.
Тя го изгледа учудено.
— Моят телефон?
Върнаха се в криптата с Окото.
Абдикадир извади телефона от нишата и го подаде почтително на Бисиса.
Той легна на дланта й — добре позната машинка. Не можеше да повярва, дори очите й се насълзиха. Опита се да обясни на Абдикадир:
— Това е най-обикновен телефон. Подариха ми го, когато навърших дванадесет. Всяко дете на Земята получава на тази възраст телефон — по една образователно-комуникационна програма на Обединените нации. След Хроносрива ми беше от голяма полза — истински другар в неволята. Но накрая батерията му се изтощи.
Абдикадир изслуша всичко това внимателно и каза:
— Но той звънеше. Писук-писук.
— Отговорил е на позвъняване, нищо повече. Когато батерията свърши, нямаше никакъв начин да го презаредя. И сега всъщност не мога. Чакайте…
Тя се обърна към скафандъра, който лежеше разтворен на пода. Никой не бе посмял да го докосне.
— Скафандър номер пет?
Гласът му, от малките говорители в шлема, бе едва доловим.
— Готов да служа при всяко излизане от базата.
— Можеш ли да ми дадеш една от батериите си?
Скафандърът сякаш обмисляше въпроса й. След това на колана се повдигна едно капаче, под което се показа яркозелена пластмаса. Бисиса измъкна батерията от розетката.
— Мога ли да направя нещо друго за теб, Бисиса?
— Не, благодаря.
— Ще ми трябва презареждане, ако се нуждаеш и за в бъдеще от услугите ми.
— Ще се опитам да го уредя. — Бисиса се опасяваше, че го лъже. — Сега почивай.
Скафандърът издаде нещо като беззвучна въздишка и млъкна.
Бисиса отвори капачето на телефона и пъхна батерията в гнездото. Пасваше точно.
— Какво казваше Алексей? Слава на Сол за универсалните правила за скачване.
Телефонът просветна и произнесе колебливо:
— Бисиса?
— Аз съм.
— Доста се забави.
31: Заповед за действие
Нова заповед за действие бе предадена на „Освободител“ от канцеларията на Бела във Вашингтон.
— Трябва да следим К-бомбата — каза Една, след като я прочете.
— Докъде? — попита Джон Метернес.
— Чак до Земята, ако се налага.
— Леле! Това може да отнеме повече от година и половина!
— Либи, ще се справиш ли?
— Ще се носим в дрейф, като бомбата — отвърна изкуственият интелект. — Така няма да възникнат проблеми с горивото и инерционната маса. При нормална рециклираща активност разполагам с достатъчно ресурси, за да поддържам живота на членовете на екипажа.
— Добре казано — изръмжа кисело Джон.
— Ти си инженерът — тросна се Една. — Потвърждаваш ли становището й?
— Всъщност да. Но какъв е смисълът, капитане? Оръжията ни са безполезни.
— Може да изникне нещо. Захващайте се за работа. Аз ще напиша доклад до Земята.
— Ама че пътуване ни чака — промърмори Метернес.
Една се наведе над екрана. Бомбата си беше там, мълчалива, носеше се към вътрешността на Слънчевата система, различаваше се само по звездите, които отразяваше. Една се замисли какво да каже на Теа — как да обясни защо няма да се прибере скоро.
32: Александър
Бисиса получи собствена стая в двореца на Навуходоносор, който Александър бе взел за себе си. Служителите на Евмений й донесоха дрехи в типичния персийски стил, възприет от македонския двор.
Емелайн се отби, за да й предложи някои дребни тоалетни принадлежности: гребен, кремове за лице и ръце, шишенце парфюм, дори някакви архаични дамски превръзки. Набор за пътуване на дама от деветнайсети век.
— Изглежда, не носиш много багаж — подхвърли.
Жестът на една жена далеч от дома си към друга в подобно положение почти разплака Бисиса.
Все пак успя да поспи. Беше изтощена най-вече от рязкото връщане към земната гравитация — три пъти по-силна от тази на Марс. А и биологичният й часовник навярно бе объркан, както когато се сменят множество часови зони наведнъж.