Илиций Блум обясни, че може да го придружи само до Миден. Беше нервен и изплашен.
— От години във Вавилон не е имало такива нощи — рече им. — От времето на Войната със Сина. Гадни гърци. Но сега ме чака работа — трябва да се свържа с моите хора.
— А също и детето — добави навъсено Емелайн.
— То не е моя отговорност — отвърна той. — Майка му да го мисли. Както и да е, аз оставам. Само не им позволявайте да ме забравят у дома. Разбрахте ли? Да не ме забравят!
Гроув също се сбогува с тях — щеше да се качи на влака за Нова Троя. Но нареди на Бен Батсън да ги ескортира до Гибралтар.
Докато влакът потегляше, на Бисиса й се стори, че дочува песен откъм локомотива.
— Инженерите са от Отическата школа — обясни Абдикадир. — Кейси Отик ги е научил добре. Искаше от тях да си вършат работата така, сякаш се прекланят пред своите богове — също както когато селянинът пренася в жертва част от реколтата си. И така, те работят, сякаш се прекланят.
— С други думи — машинистът е монах — каза Бисиса. — Ох, Кейси, какво си направил?!
Бен Батсън се ухили.
— Всъщност това е начин да се съсредоточават върху работата. Трябва да свършиш всичко както трябва, повтаряше им той, ако искаш боговете да са благосклонни към теб. Проблемът е, че те предпочитат да се придържат към рутината, не харесват промяната, страхуват се от нея като от ерес.
— Тоест неспособни са на нововъведения — заключи Бисиса. — И когато локомотивите на Кейси се повредят, един по един…
— Също като в двора на Александър — присъедини се Емелайн. — Макар да са запознати с новостите на науката и техниката, тези древни гърци лесно се връщат съм суеверията си.
— Баща ми — заяви Абди — често казваше, че не можеш да наложиш научните постижения сред хора, живеещи с представите на желязната епоха. Ето, че се оказа прав.
Бисиса го погледна.
— Трябва да ми разкажеш за баща ти.
— Със сигурност ще има време за това — подметна суховато Емелайн.
Никой не ги преследваше. Но на час път от столицата станаха свидетели на свирепа кръвопролитна битка насред арабската пустиня и на километър от железопътната линия.
Като пряк свидетел на войната на Александър с монголите Бисиса с лекота разпозна военните формирования на македонците. Виждаше пехотни фаланги, въоръжени със святкащи сарисаи, карета войници, обучени да действат и да се движат като един. Прочутата македонска конница нахлу на бойното поле в клиновидна формация, с дълги копия, насочени напред. Но този път македонци се сражаваха с македонци.
— Бунтът явно е доста сериозен — промърмори Бен Батсън. — Разбира се, още от Хроносрива винаги е имало мераклии за престола на Александър. Но никога не съм виждал да се стига толкова далече. Ей, погледнете онази неподвижна група. Това са неандерталци. Македонците ги използват още от кампанията в Европа. Дресьорите им разправят, че категорично отказвали да се бият и трябвало да ги принуждават със сила. Но ги бива да плашат противника.
За щастие битката се разрази достатъчно далече от железопътната линия и локомотивът се отдалечи с бодро пуфтене. Бойното поле остана назад. Ала не измина много време и изникна нова заплаха.
— Божичко! — възкликна Емелайн. — Маймуночовеци. Бисиса, погледни!
Бисиса извърна очи към челото на влака и съгледа на една ниска дюна приклекнали фигури, очертани на фона на утринното небе.
— Понякога нападат влаковите композиции за храна — обясни Абди. — Напоследък стават все по-дръзки. Следват линиите чак до града.
Маймуночовеците се надигнаха решително и се спуснаха по пясъчния склон. Вървяха приведени. Имаха почти човешки крака и космати маймунски торсове. Движенията им бяха пропити с непоколебимост и заплаха.
Бисиса ги гледаше с нарастващо безпокойство. Изведнъж й се стори, че познава маймуната, която крачеше най-отпред. Това беше животно с характерно, запомнящо се лице, част от двойката майка — дъщеря, заловена от томитата на Гроув в първите дни след Хроносрива. Дали това бе същото дете? Как я наричаха войниците — Вкопчващо? Е, ако беше тя, сега бе много по-стара, покрита с белези и променена. Поредният резултат от намесата на Първородните в човешкия свят.