Изглежда, това бе някаква нова тенденция — първо на „Лоуел“, а сега и на станция „Уелс“ — скъпи съоръжения от Земята, изоставени и пренебрегвани от космическите.
Но Мира подозираше, че има друга, по-дълбока причина, която подтиква екипа на станцията да се завира във Втора консерва. Поразпита за това изкуствения интелект и в отговор получи изображения на древни човешки къщи, някога разпространени в Европа. Големи постройки с конични покриви и централна подпора, без вътрешни стени. Тук, на полюса на Марс, съвсем несъзнателно, обитателите на станция „Уелс“ бяха изоставили градските предразсъдъци на архитектите и се бяха върнали към много по-древни начини на съвместно съществуване. Кой знае защо тази мисъл й се стори приятна.
Разбира се, подредбата на модулите служеше на една съвсем ясна цел, свързана с психологията на затвореното помещение. Винаги имаше поне два начина да се стигне от една точка до друга. Така, ако например Ели изпитваше желание да удуши Юрий, можеше да обикаля станцията, без да се сблъсква с него, докато не успее да овладее чувствата си. Хора, затворени по този начин и изолирани в мрак, който продължаваше ужасно дълго, рано или късно се настройваха едни срещу други — знаеше го от опит. Затова средата бе важен фактор за неутрализиране на напрежението.
С времето Мира успя да си намери занимания. Имаше доста работа в градината в Четвърта консерва покрай растенията — ориз, спанак, картофи и грах, както и при почистването на хидропонните корита. Грендъл Спет с радост прие неквалифицираната й помощ. В оранжерията разполагаха дори с няколко бамбукови стръка. Предишният екип на станцията се бе научил да приготвя това бързо порастващо растение, дори бяха изработили най-различни неща от него — например дървените хлопала, окачени над вратата на един от модулите. Градината осигуряваше само няколко процента от хранителните запаси на базата и погледнато формално, заемаше място, на което можеха да се складират много повече хранителни припаси от „Лоуел“. Но Мира скоро откри, че заниманията с растенията имат невероятен отмарящ ефект, което вероятно бе и истинската причина за съществуването им.
Но с каквото и да се занимаваше, Изкопът неумолимо я привличаше.
В края на краищата той бе в центъра на загадката, довела двете с майка й тук. Проблемът бе, че се нуждаеше от специализирана помощ, за да слезе в него, а всички останали на станцията бяха погълнати от задачите си.
Минаха няколко седмици, преди да прилъже Ханс Крийчфилд да й помогне със скафандъра и да я свали отново в ледената пещера на Изкопа.
Ели и Мира обиколиха предпазливо Изкопа. Под ярката светлина на прожекторите приличаха на огромни зелени буболечки.
Ели фон Девендър не проявяваше голяма охота да общува с Мира. Беше винаги заета, погълната от собствените си мисли, изпълнена с чувството за собствена значимост. Не беше от хората, които се грижат за околните. Но поне обичаше да говори за работата си и Мира подклаждаше това с множество въпроси.
Ели бе монтирала цяла система датчици около Окото, едни в помещението, други в тунели, прокопани в марсианския лед.
— Детектори на високоенергийни частици — изброяваше тя. — Радиационни сензори. Има и резервоар за улавяне на неутрино. — Говореше за едно помещение в другия край на пещерата, пълно с течен въглероден двуокис.
Ели разполагаше и с активни системи за сондиране на Окото. Беше монтирала малка лазерна инсталация и оръдия за изстрелване на микрочастици, насочени към Окото като пушките на наказателен отряд. Последните можеха да имитират собствените радиационни и микроелементни емисии на Окото — и именно чрез манипулиране на тяхната активност Ели бе успяла да изпрати сигнали до мобилния телефон на Бисиса, изоставен на един друг свят.
Но основният интерес на Ели бе насочен към детектора на гравитационни вълни. Беше го конструирала собственоръчно, та да е пригоден за странните условия на марсианския полюс. С помощта на няколко къртици, взети назаем от Ханс — умни малки копачи с горещи нослета, предназначени за изследване вътрешната структура на ледената шапка, бе прокопала мрежа от прави тунели, в които бе монтирала високочестотни лазери. Идеята й беше, че всяка промяна в гравитационното поле около Окото или в Марсианската клетка ще предизвика възникване на гравитационни вълни. Вълните щяха да породят трусове в шапката и дори най-леките смущения щяха да бъдат засечени като измествания на лазерните лъчи.