— Системата ми е доста капризна — призна тя. — Гравитационните вълни са ужасно слаби. Марс е геологично спокойна планета, но от време на време се усеща някой трус. А полярната шапка се мести непрестанно. Но всичко това може да бъде взето предвид. Разполагам с дублиращи системи на повърхността и в орбита. Най-впечатляващата е двойна станция, монтирана на луните Фобос и Деймос — когато помежду им има пряка видимост, ги използвам за координираща основа…
— И всичко това ти помага да изучаваш Окото?
— Не само Окото. И Клетката.
Ели й обясни, че Окото и клетката от усукано пространство-време представляват всъщност два елемента на взаимносвързана система, нещо като ин и ян. Че системата е динамична и елементите непрестанно се подлагат на изпитания. И че тъкмо тази мълчалива, продължаваща от векове битка, поражда емисиите на частици, радиационните лъчения и гравитационните вълни, които тя улавя и анализира.
— В известен смисъл за мен марсианската технология е по-интересна — сподели тя с Мира. — Тъй като смятам, че е по-близко до нашето ниво на развитие и ще имаме по-големи шансове да я разберем.
— Така е. И ако успеем — тогава какво?
Ели сви рамене: движението беше подсилено от сервомеханизмите на скафандъра.
— Научим ли се да управляваме пространство-времето, няма да има граница на онова, което можем да постигнем. Архитектура, отървала се от ограниченията на гравитацията. Изкуствени гравитационни полета. Антигравитационни полета. Космически двигатели без реактивна маса. Прихващащи лъчи. Бихме могли дори да създаваме свои джобни вселени, като тази на Мир.
— Трябва да го патентоваш веднага щом го откриеш — подхвърли необмислено Мира.
Ели я изгледа хладно.
— Според мен най-важното е подобна технология да попадне в правилните ръце. Тук не става въпрос само за пари. Не си ли съгласна?
— Разбира се. Просто се пошегувах. — Напомни си, че все още я водят за външен човек. Понечи да си тръгне, но Ели я спря.
— Има и още нещо — каза Ели колебливо.
— Какво?
— Не съм сигурна… — Ели млъкна. — Да го кажем така. Не смятам, че всеки елемент от структурата на гравитационното поле, което засичам, е свързан с технологията. Съществува ниво на детайла, което е толкова сложно — бих го нарекла стилно, — че може да притежава смисъл, надхвърлящ функционалното предназначение.
Мира бе живяла достатъчно дълго с Юджийн Менгълс, за да разпознае академичната предпазливост, както и стаените съмнения.
— Щом не е функционално, тогава какво може да е? Символно?
— Да, възможно е.
Въображението на Мира започна да се развихря.
— Смяташ, че там има заложени символи? Вътре в гравитационното поле? Но какви символи — писмени знаци, изображения? Записани в тъканта на времето? Това е невероятно!
Ели игнорира последната бележка. Мира осъзна, че няма да каже нищо, ако не е съвсем сигурна.
— Писмените знаци, предполагам, са най-близката аналогия. Откривам определен вид символи, повтарящи се навсякъде в полето. Глифове. И те идват на групи. Някои от тези групи също проявяват повторяемост.
— Групи от глифове. Думи?
— Или цели изречения. Искам да кажа, ако всеки глиф изразява определена концепция — нещо като идеограма, вместо буква. — Ели сякаш поизгуби малко от първоначалната си увереност, очевидно ужасно много се боеше да не се изложи като учен. Когато заговори отново, гласът й почти трепереше. — Нали разбираш колко необикновено е всичко това? Познаваме няколко типа извънземни разуми и нито един от тях не е показал символен модел за комуникация. Ако двете с теб общувахме чрез телепатия, това би обяснило защо не са ни необходими букви, за да го правим. Следователно не съществува конкретна причина да вярваме, че марсианските конструктори на тази клетка са ни оставили някакво послание.
— И въпреки това, ако си права, ще излезе обратното. — Мира погледна плененото Око. — Може би трябваше да го очакваме. Само по себе си това заловено Око е достатъчно силно послание. „Погледнете какво направихме. Ние се съпротивлявахме. Отрязахме ръката на чудовището…“ Не мисля обаче…