— Все още съм далеч от мисълта, че ще успея да разшифровам знаците. Каквото и да има там, то е сложно, не е само редица символи, тоест нещо като изречение, а матрица в триизмерно пространство, може би дори в повече измерения. Ако глифовете са реални, със сигурност има значение не само формата, но и разположението им.
— Би трябвало да има начална точка — каза замислено Мира. — Първа буква…
Ели кимна в шлема.
— Опитвам се да извлека някои от най-често повтарящите се символни последователности.
Мира я разглеждаше крадешком. Очите на Ели не се виждаха зад лицевото стъкло и очилата, но изражението й беше хладно. Мира си даде сметка, че не знае почти нищо за тази жена, която може би бе на прага на откритието на епохата. Почти не бяха разговаряли през дългите месеци, откакто Мира бе тук.
Мира направи и за двете кафе. Носеше дозите в еднократни торбички, които се включваха в букса отстрани на шлема.
— Ели, откъде си? От Централна Европа?
— От Холандия, по-точно. Гражданин на Евразия. Както и ти, предполагам?
— Извинявай, но не мога да преценя на колко си години.
— Бях на две, когато ни удари бурята — отвърна малко троснато Ели. Което значеше, че сега трябва да е на двайсет и девет. — Не помня бурята. Помня лагерите за бежанци, където с родителите си прекарах три години. Родителите ми бяха против да правя научна кариера. След бурята има много за възстановяване, така казваха. Трябвало да работя това, да стана архитект или инженер, а не физик. Твърдяха, че дългът ми го повелявал.
— Но накрая ти си спечелила спора.
— И изгубих родителите си. Мисля, че искаха да страдам, както бяха страдали те, след като Слънчевата буря бе разрушила дома им и плановете за живота. Понякога им се искаше бурята да бе унищожила всичко, за да нямат такова неблагодарно дете, което отказва да ги разбере.
Неочакваното й словоизлияние завари Мира неподготвена.
— Когато се захващаш с нещо, правиш го докрай, нали, Ели? Затова си тук и работиш с Окото. Заради онова, което бурята е направила на родителите ти.
— Не. Тук съм, защото физиката е невероятно интересна наука.
— Разбира се, че е така. Ели, не си казвала на никого за тези символи в клетката, нали? Никой от екипа не знае. Защо го каза на мен?
Ели неочаквано се засмя.
— Трябваше да го споделя с някого. Само за да проверя дали не звучи съвсем налудничаво. Въпреки че ти не си достатъчно квалифицирана, за да прецениш работата ми или резултатите.
— Разбира се, че не съм — отвърна сухо Мира. — Ели, радвам се, че ми каза. — В шлема й отекна мелодичен сигнал и скафандърът я предупреди, че е време да се връща на повърхността: Ханс я чакаше. — Ще ми кажеш, ако има още неща, нали?
— Разбира се. — След което Ели се върна към работата си, към невидимата клетка и неуловимото гравитационно бойно поле, оставено от две чуждоземни раси.
35: „Брадата на Посейдон“
Бисиса, Емелайн Уайт и младият Абдикадир Омар щяха да прекосят Атлантическия океан на борда на „Брадата на Посейдон“. Според неопитната преценка на Бисиса този плавателен съд представляваше странна смесица между александрийска трирема и шхуна от деветнайсети век — нещо като „Къти Сарк“ с гребла. Беше под командването на англоговорящ грък, който се отнасяше към пътниците си с максимално уважение, след като Абдикадир му предаде писмото с печатите на Евмений.
Наложи се да прекарат няколко седмици в малкото пристанище на Гибралтар в очакване корабът да пристигне и да се подготви. В този свят прекосяването на Атлантика не беше обикновено явление. Всички изпитаха облекчение, когато най-сетне потеглиха.
„Брадата на Посейдон“ пореше мощно сивите вълни на летния океан. Екипажът действаше енергично; моряците общуваха на причудлив жаргон, смесица от английски от деветнайсети век и архаичен гръцки.
Бисиса прекарваше на палубата колкото се може повече време. Океанът не я плашеше, бе свикнала да пътува. Емелайн също — тя вече имаше достатъчно опит. Само нещастният Абдикадир страда няколко дни от морската болест.
Веднага щом напуснаха Гибралтар, Емелайн започна да показва нарастваща самоувереност. Корабът бе притежание на вавилонска компания, но поне половината от снаряжението на борда бе американско и тя с радост отхвърляше нечистотията на странния Стар свят.
— Срещнахме се с кораби — разказа на Бисиса. — Наши чикагски съдове се спуснаха по Мисисипи до делтата, където пресрещнаха гръцки гребни съдове, пристигнали да изучават Мексиканския залив. Показахме на александрийците как се правят мачти, които да не се трошат по време на буря, и как да заплитат такелаж и на свой ред използвахме опита им с триремите, за да конструираме кораби за движение срещу течението на реката. Обмен между народи, както казваше Джош.