— Но нямате параходи.
— Още не. Имаме няколко парни катера в езерото Мичиган, които преживяха Хроносрива. Но все още не сме готови да се преборим с океана. Скоро обаче ще ни потрябват парни двигатели, защото ледът се спуска на юг. — Тя посочи с ръка.
Според звездните координати на телефона — примитивен заместител на някогашната GPS система — сега се намираха южно от Бермудите, някъде към трийсетия паралел. Но дори толкова на юг Бисиса мярна в далечината белите върхове на айсберги.
По време на плаването Бисиса се постара да опознае по-добре спътниците си.
Абди бе умен и любознателен младеж, уникален продукт, научен да разсъждава от своя съвременен английски баща и получил образование от гръцки учители. В него имаше достатъчно, за да й напомня за първия Абди.
Емелайн бе по-сложен случай. Призракът на Джош не преставаше да виси между тях, макар рядко да говореха за него. И въпреки че бе намерила сили да прекоси океана, за да проучи въпроса с телефонното позвъняване, както би направил мъжът й, Емелайн призна на Бисиса, че цялата тази история я потиска.
— Бях само на девет, когато светът около Чикаго замръзна. През по-голямата част от живота си участвах във „великия план по възстановяването“, както го бе кръстил кметът Райс. Имахме страшно много работа. Така и не ми оставаше време да се замисля над най-голямата мистерия — защо сме тук всички ние. Както човек избягва да мисли за неизбежната си кончина. Но сега, когато ти си тук…
— Аз съм ангел на смъртта — засмя се мрачно Бисиса.
— Едва ли си точно това, макар че не ни донесе добри новини, нали? Ще ти призная нещо — ще се почувствам щастлива, когато се прибера в Чикаго и мога да се върна към нормалния живот!
Нощем телефонът настояваше Бисиса да го остави на палубата, за да изучава небето. Тя му направи малък дървен статив и го привързваше за него, за да не падне, когато корабът се клати.
Мир бе неспокоен свят, с климат, закърпен също както геологичните му особености и все още ненапълно улегнал. Но в средата на океана небето беше ясно и изчистено от вулканичната пепел, която се стелеше над континентите. Телефонът търпеливо съзерцаваше звездите и сравняваше наблюденията си с тези, направени през първите години на Мир, както и от астрономите във Вавилонската обсерватория. Пращаше изображения до стария радиопредавател от Птичката във Вавилон и оттам — можеха само да се надяват — през Окото, в истинската вселена.
Заразена от ентусиазма на телефона, Бисиса шареше с поглед из небосвода с надежда да зърне мътното светещо петно на Млечния път.
Тъкмо от тези и други наблюдения и обмена на информация между телефона и изкуствения интелект на Марс последният бе стигнал до извода, че вселената, в която се намира Мир, се разширява с невероятни темпове. Така например галактиката Андромеда, най-близката до Млечния път, се смаляваше с необичайна скорост. Космолозите свързваха това с разширяването на вселената на Земята, подхранвано от тъмната енергия и едно антигравитационно поле, наречено „квинтесенциално“. Сега обаче квинтесенцията разкъсваше и вселената на Бисиса и това се случваше много по-рано и бързо, отколкото би трябвало.
На тази основа бяха направени предположенията за скорошния край на вселената, макар че изчисленията все още не бяха достатъчно точни. Телефонът смяташе, че процесът може вече да е засегнал самия строеж на галактиката, чиито далечни звезди показваха преместване в червения диапазон. Краят на света може би вече се виждаше на небето, стига да знаеш накъде да погледнеш.
Освен това телефонът показа на Бисиса планетите: Марс вечер и Венера — най-ярката утринна звезда.
— А преди въобще не се виждаха — обясни той. — Говоря за онези първи месеци, когато се опитвах да определя къде се намира Мир.
— Спомням си.
— Видимостта тогава бе много лоша. Не бях забелязал колко са различни…
Както Марс, така и Венера бяха мънички синкави точици.
36: „Хъбъл“