Гребците насочиха кораба към едно малко заливче. Бисиса забеляза пристанище и складове, дори вълнолом и нещо като дървен кран. Зад пристанищните сгради се гушеше малко градче с дървени къщурки.
— Добре дошли в Нови Ню Орлиънс — обърна се към тях Емелайн. — Всъщност няма какво толкова да се види. Но правим каквото ни е по силите.
Абдикадир прошепна нещо, което приличаше на молитва на старогръцки.
— Бисиса. Чудех се какви машини използват американците, за да прочистват дъната на заливите си. Погледни нататък.
През маранята над морската повърхност Бисиса забеляза нещо, което й заприлича на бавно крачещи слонове. Овързани с въжени хамути и събрани на групи по четири, огромните животни теглеха тежки машини. Слоновете изглеждаха доста странно — с малки закръглени глави и гърбици. Мъжете, които ги подкарваха с остени и камшици, бяха като джуджета край тях. Тези слонове със сигурност бяха по-едри от африканските, които бе виждала Бисиса. Един от тях вдигна глава и нададе тънък пронизителен рев и тя видя необичайно дълги бивни, завити на спирали.
— Това не са слонове, нали?
— Добре дошла в Америка — подсмихна се Емелайн. — Наричаме ги Джефърсънови мамути. Някои им казват „императорски“, други „колумбийски“, но ние от Чикаго сме патриоти и затова сме ги кръстили „джефърсънови“.
— Лесно ли се опитомяват? — попита заинтригувано Абдикадир.
— Не и според вестниците — отвърна Емелайн. — Докарахме укротители на слонове чак от Индия. Но и те се затрудниха, в края на краищата индийските слонове са продукт на хилядолетен подбор и обучение, за каквито тук не може да става и дума. Но да побързаме. Трябва да хванем влака…
Слязоха, натоварени със съвсем малко багаж. Пристанищните работници не проявиха особен интерес към новопристигналите, въпреки македонските им одежди.
Беше лято и в момента се намираха някъде на ширината на стария Ню Орлиънс. Но вятърът от север беше студен.
Нямаше железопътна станция, само релси, свършващи при купчина ръждясали железа, край които на голата земя спяха пътниците. Десетина вагона бяха закачени за стар парен локомотив, зад който имаше товарен фургон, пълен с цепеници.
Емелайн разговаря направо с машиниста и използва доларови бонове, за да му плати за пътуването. Освен това купи хляб, месо и кафе от единствения бар в градчето. Боновете изглеждаха съвсем новички, вероятно Чикаго наскоро бе започнал да ги издава.
На своя земя Емелайн се държеше различно — сега беше жизнерадостна и решителна. Бисиса трябваше да признае, че въпреки цялостната си изостаналост „парна“ Америка е много по-модерна от Европа на Александър, която сякаш потъваше назад в миналото.
Емелайн бе запазила едно купе само за тях. В преобладаващата си част останалите вагони бяха пълни със стоки — бали вълна, дървен материал, бурета осолена риба. Прозорците не бяха остъклени, но имаха щори, за да спират вятъра, и дебели завеси от оранжев вълнен плат, който издаваше тежка неприятна миризма. Емелайн ги увери, че това е напълно достатъчно, за да пътуват на топло до Ню Чикаго.
— Но след това ще са ви нужни дебели дрехи за леда — добави. — Ще ги купим от града.
Няколко часа след като слязоха на брега — беше по обед, — локомотивът изпусна облак бял дим и влакът бавно потегли. Накацалите по релсите птици се разхвърчаха. От близките къщи дотичаха мършави дечица, за да им помахат. Абди и Бисиса също им помахаха. Вятърът внезапно смени посоката си и димът от комина нахлу в купето — миришеше на горящо дърво, приятен, успокояващ мирис.
Емелайн им обясни, че ще следват поречието на Мисисипи нагоре чак до Ню Чикаго, който бил разположен някъде около Мемфис в стария свят. Предстоеше да изминат няколкостотин мили, което щеше да им отнеме около двайсет и четири часа, така че щяха да спят във влака.
Бисиса надзърташе любопитно през прозореца. По реката имаше движение, причудлива смесица от съдове — александрийски триреми, нещо като параход с големи кръгли колела, акостирал на брега, и дори индиански канута, макар на Мир да нямаше истински индианци.
— Откриха няколко стари канута в музея на Чикаго, останали от световното търговско изложение. Разглобиха ги, за да видят как се правят. От едно цирково шоу „Дивият запад“ пък взеха модели за вигвами, индиански лъкове и стрели. Канутата са много елегантни, нали? Веднъж с Джош излязохме на разходка с едно. Но водата е страшно студена, дори на юг.