38: Разходка на открито
Юрий и Грендъл поканиха Мира на екскурзия.
— Рутинна инспекция и събиране на образци — обясни Юрий. — Но ще имаш възможност да излезеш навън.
Навън. След месеци, прекарани в една скована от лед метална кутия, насред гладко и тънещо в мрак поле, тази дума имаше вълшебно въздействие върху Мира.
Но когато последва Юрий и Грендъл през мекия херметичен ръкав до вътрешността на всъдехода, си даде сметка, че само заменя едно затворено пространство с друго.
Грендъл Спет, изглежда, бе предугадила мислите й.
— Ще свикнеш — побърза да я успокои. — Ако не друго, поне ще смениш картината зад прозореца.
Юрий и Грендъл седнаха отпред, Мира се настани зад тях.
— Затегнахте ли коланите? — попита Юрий и натисна едно копче.
Люкът се затвори с тропот, ръкавът към базата се отдели със свистене и всъдеходът потегли.
Навън бе северно лято. Пролетта бе настъпила някъде по Коледа, с експлозивна сублимация на сух леден сняг, който се превръщаше в пара веднага щом слънчевите лъчи го докосваха, и за известно време видимостта се влоши още повече, отколкото през зимата. Но сега, когато пролетното топене бе приключило и зимната ледена шапка беше изчезнала, Слънцето се търкаляше ниско по безоблачното оранжевокафяво небе.
Това беше първото излизане на Бисиса с някой от всъдеходите на базата. Оказа се доста по-малък от чудовището, с което бе пристигнала от „Лоуел“; в миниатюрната кабина бяха натъпкани лаборатория, отделение за обличане на скафандри, кухня и тоалетна с мивка, където можеше да се изтрива с влажна гъба. Всъдеходът теглеше ремарке, което не съдържаше преносима ядрена енергостанция като „Дискавъри“ от Порт Лоуел, а метаноизгаряща турбина.
— Добиваме метан от марсианския въглероден двуокис — обясни Юрий високо, за да надвие ръмженето на двигателя. — Ханс нарича този процес ОНМ. Оползотворяване на място. Процесът е доста бавен и се налага да чакаме, докато резервоарът се напълни. Ето защо можем да си позволим само няколко излизания през годината.
— Трябва ви ядрен реактор — каза Мира.
Юрий се ухили.
— „Лоуел“ прибира най-доброто оборудване. За нас остава шлаката. Но усилието си заслужава. — Той чукна по таблото на всъдехода, сякаш се извиняваше.
— Не очаквай нещо особено от това пътуване — предупреди я Грендъл.
— Е, поне е нещо ново за мен — отвърна Мира.
— Всъщност ти ни правиш услуга. Според правилата при излизане във всъдехода трябва да има трима души. Но всички се дърпат и отказват, защото си имат работа. Обикновено излизам само аз, или Грендъл. Изкуственият интелект все мърмори, защото нарушаваме правилника.
— Не ни достига персонал — призна натъжено Грендъл. — По принцип станция „Уелс“ трябва да побира десет души. Но на Марс има толкова работа…
— Предполагам, че Ели категорично отказва да се отдели от Изкопа?
— Естествено. — Грендъл се намръщи. — Но тя и без това не е от нашите. Искам да кажа, че не е марсианка.
— Ами Ханс?
— Ханс е зает човек — обясни Юрий. — Когато не управлява станцията или не пробива дупки в леда, се занимава със своите ОНМ експерименти. Опитва се да живее от земята, тук, на Марс. Сигурно си мислиш, че северният марсиански полюс е странно място за подобни експерименти. Но тук има вода, Мира, точно под повърхността, под формата на лед. Не можеш да я откриеш на нито една от вътрешните планети, освен при нас и на Земята, разбира се.
— Е, Ханс не се ограничава само с това — добави Грендъл.
— Така е — кимна Юрий. — Всъщност марсианската ледена шапка има известно сходство със спътниците на Сатурн и Юпитер, които по принцип не са нищо повече от огромни топки твърд лед около скална сърцевина. Ето защо Ханс се опитва да разработи технология, която да ни помогне да оцелеем навсякъде.
— Доста амбициозен план.
— Така е — повтори Юрий. — Но в края на краищата той е южноафриканец, макар и само по майчина линия. Знаеш какви са африканците в наши дни. Те излязоха големите победители от Слънчевата буря — политически и икономически. Ханс е побъркан на тема Марс. А като африкански марсианец си поставя по-далечни цели…