След няколкочасово пътуване стигнаха покрайнините на спираловидния каньон.
Стената от омекнал лед се бе смалила и каньонът не изглеждаше особено дълбок, така че Мира предположи, че всъдеходът ще се спусне без особени затруднения на дъното. И наистина, в леда се виждаха стари коловози, водещи към вътрешността. Но по-нататък каньонът се разширяваше и задълбочаваше, извиваше плавно в далечината, като издълбана от природата магистрала.
Не се спуснаха веднага в каньона. Вместо това Юрий насочи всъдехода към ръба на стената и скоро от мрака изникна някакъв неясен насекомоподобен силует. Оказа се триножник с тясна платформа, на която бяха наредени различни прибори. Всъдеходът бе снабден с механична ръка, която се пресегна внимателно към платформата.
— Това е КЕП — обясни Юрий. — Контейнер за експерименти на повърхността. Нещо като метеорологична станция, към която е добавен сеизмометър, лазерни огледала и други прибори. Поставили сме цяла мрежа такива навсякъде из полярната шапка. — В гласа му се долавяше нескрита гордост.
— И защо е на платформа? — попита Мира.
— За да се издига над леденото покритие, което до края на зимата може да достигне дебелина няколко метра. А има и локални ефекти — можеш да си представиш какви температурни колебания търпи повърхността през различните периоди. Както и налягането. Затова датчиците са на стативи.
— Изглежда ми доста крехък. Сякаш може да падне при първия по-силен вятър.
— Не се тревожи, изчислил съм силата на вятъра. Това бебче няма да падне и при ураган.
— Твоя конструкция ли е?
— Негова — каза Грендъл. — И ужасно се гордее с нея. Ако виждаш някакво сходство с марсианските трикраки бойни машини от старите филми за нашественици, тя е напълно случайна.
— Всичките са мои бебчета. — Юрий отметна глава и се разсмя през гъстата си черна брада.
Докато стоеше на няколко метра от ръба на стената, всъдеходът изстреля още хитроумни машинки: „търкалящи се камъни“, подобни на кафези за птици топки с диаметър един метър, които се носеха по равната марсианска повърхност, и „умен прах“ — облаци черна пудра, състояща се от микроскопични сензори със собствен набор инструменти, захранвани от микровълновата енергия на небето или носени от вятъра.
— Над тези нямаме контрол — отиват там, където ги отнесе вятърът — обясни Юрий. — После се размесват със снега. Но идеята е цялата ледена шапка да се покрие със сензори, за да разполагаме с пълна информация за нея. Дори сега данните, които набираме, са в огромно количество.
След като се погрижиха за КЕП, всъдеходът слезе в каньона. Оказа се, че ледената стена се състои от множество слоеве, като скалните, разделени от други, още по-фини пластове — съвсем тънки, подобно на страници на книги, някои от които едва се различаваха. Всъдеходът се спускаше бавно и много внимателно, сякаш движенията му бяха програмирани. От време на време Юрий или Грендъл чукваха таблото и тогава всъдеходът спираше, а механичната ръка се протягаше да вземе образци: отчупваше парче от някой слой или пъхваше между слоевете прибор за измерване; понякога оставяше малък датчик.
— С това ще се занимаваме чак до дъното — обясни Грендъл. — Проби от пластовете. Търсим признаци за живот, настоящ или от миналото. Юрий се опитва да създаде глобална карта на геопластовете и движението им едни спрямо други през различните епохи. Лично аз не съм особено ентусиазирана от подобен проект. Но ако забележим нещо наистина интересно, ще излезем навън, за да го разгледаме. Пазим подобни упражнения за краен случай, защото сама се увери какво досадно занимание е обличането на скафандъра.
Юрий се разсмя отново. Всъдеходът продължаваше бавно да пълзи.
— Разговарях с Ели — поде малко неуверено Мира. — Долу в Изкопа. Тя ми разказа за преживяванията си покрай Слънчевата буря.
Грендъл се обърна и я погледна с вдигнати вежди.
— Оказала ти е голяма чест. На мен ми трябваха три месеца, за да стигна до това положение. При това аз съм нейният официален психотерапевт.
— Изглежда, е прекарала трудно детство.
— Аз самата бях на десет — заговори Грендъл. — Израснах в Охайо. Живеехме във ферма, далече от куполите. Татко построи бункер, както старите убежища от торнадо. Изгубихме всичко и след това ни натикаха в лагер за бежанци. Баща ми умря след няколко години. От рак на кожата. В лагера работех като милосърдна сестра. Исках да видя какво е да се занимаваш с медицина. Пък и споменът от безсилието, когато научих, че баща ми е неизличимо болен… След Слънчевата буря и лагера се включих към една програма за екологично възстановяване в Средния запад. Там обикнах биологията.