— Аз пък съм се родил след Слънчевата буря — обади се Юрий. — На Луната, от майка рускиня и баща ирландец. Известно време съм живял и на Земята. Като юноша работих в програмата за ековъзстановяване на канадския арктически пояс.
— Там ли обикна леда?
— Сигурно.
— И сега си тук — довърши Мира. — Сега си космически.
— Марсианец — поправиха я едновременно Грендъл и Юрий.
— Космически са онези, дето живуркат горе по скалните отломъци в небето — обясни Юрий. — Марс е Марс, и толкова. Не сме длъжни да споделяме техните амбиции.
— Но го правите, когато става дума за Окото в Изкопа.
— За него да, естествено — съгласи се Юрий. — Но бих предпочел да се огранича само с това. — Той махна с ръка към скулптурите от лед зад прозореца. — Марс. Това ми стига.
— Завиждам ти — произнесе неочаквано за себе си Мира. — Защото имаш цел в живота.
Грендъл се обърна и я погледна с любопитство.
— Завистта не е добро чувство, Мира. Ти имаш свой живот.
— Така е, но ми се струва, че в момента изживявам само последиците от него.
Грендъл изпръхтя.
— Напълно разбираемо, като се има предвид коя е майка ти. Можем да поговорим сериозно за това, ако желаеш.
— Или да разговаряме за моята майка, която ме научи как се пие водка — каза Юрий. — Един от начините да оправиш отношенията си със света.
Прозвуча мек сигнал и на таблото блесна светлина. Юрий чукна върху нея и на екрана се появи лицето на Алексей Карел.
— Налага се да се връщате. Съжалявам, ако съм ви развалил удоволствието.
— Защо тази припряност? — попита Юрий.
— Получих две съобщения. Едното е за Мира. Викат ни на Циклопите.
— На станцията? Защо?
— За да се срещнем с Атина.
Юрий и Грендъл се спогледаха.
— А второто? — попита Юрий.
Алексей се ухили.
— Ели фон Девендър е открила нещо в Изкопа. „Най-често повтарящата се последователност глифове“, така каза. Каза и че ти ще го разбереш веднага, Мира. На останалите ще обясни, когато се върнете.
— Дай да я видим — помоли Мира.
Лицето на Алексей изчезна и на екрана се появиха четири ярки символа:
39: Ню Чикаго
Пристигнаха в Ню Чикаго по обед.
Тук вече имаше гара, с перон и малка постройка за чакалня, където се продаваха билети за влаковете. Но линията свършваше тук. На север, към стария град, щяха да продължат по друг начин.
Емелайн ги поведе към града. Обясни им, че може да им отнеме няколко дни, докато организират следващото пътуване. Надяваше се, че ще намерят свободни стаи в един от двата малки хотела, в противен случай щяло да се наложи да тропат по вратите.
Ню Чикаго бе построен там, където на Земята се намираше Мемфис, но тук нямаше и следа от онзи град. С дървените си сгради, ярко боядисаните фасади, конюшните и прашните улици градчето поразително приличаше на холивудските градове във филмите за Дивия запад. Улиците бяха оживени: възрастни идваха или отиваха на работа, дечурлига се трупаха край сградата на училището. Някои от възрастните дори караха велосипеди — без верига обаче, а само с педали като на детско колело: бяха изобретени само няколко години след Хроносрива. Всички носеха кожени дрехи, като някогашните трапери, а пред салона освен коне имаше вързани и камили.
За щастие успяха да си наемат стаи в малкия хотел „Мичиган“, макар че Емелайн и Бисиса трябваше да делят своята. Във фоайето в дървена рамка бе окачена предната страница на стар вестник. Последното издание на „Чикаго Трибюн“, с дата 21 юли 1894 и водещо заглавие: „СВЕТЪТ ОТРЯЗАН ОТ ЧИКАГО“.
Разопаковаха багажа. За обяд Емелайн им поръча сандвичи с бифтек. А следобед излязоха да се разтъпчат из града.
Ню Чикаго бе град на прашни улици и дървени къщи, само църквата бе построена от камък. Населението вероятно наброяваше няколко хиляди души.
На кулата на кметството имаше красив часовник, който, както им обясни Емелайн, бил настроен според „стандартното чикагско железопътно време“.