Стандарт, към който чикагци се придържаха от първите дни след Хроносрива, макар да се отличаваше с цели три часа от астрономическото време, съобразено с позицията на Слънцето. Имаше и други признаци на култура. Бележка, прикрепена на вратата на кметството, съобщаваше за среща:
На една малка къща имаше табелка: „Едисонов мемориал“. Бисиса се приближи, за да прочете останалата част от текста:
— Едисон? — Бисиса погледна учудено Емелайн.
— По случайност е бил в града през онази нощ. Пристигнал като съветник за световното изложение. Сега е доста възрастен и беден, но беше жив — поне когато се отправях на път за Вавилон.
Продължиха да се разхождат по прашните улици.
Стигнаха неголям парк, в който върху бетонен постамент се издигаше огромна статуя. Приличаше на Статуята на свободата и вероятно достигаше стотина стъпки височина. Повърхността й бе позлатена, макар че покритието бе издраскано и потъмняло.
— Голямата Мери — обяви Емелайн, в гласа й се долавяше гордост. — Или Статуята на републиката. Главната атракция на световното изложение, или по-точно Световната експозиция в Колумбия от 1893, година преди Хроносрива. Когато избрахме място за Ню Чикаго, „Мери“ бе сред първите неща, докарани тук, въпреки че ни коства огромни усилия.
— Величествена е — съгласи се Абдикадир с нескрито възхищение. — Дори Александър щеше да е впечатлен.
— Е, поне е някакво начало. — Емелайн очевидно бе доволна от резултата. — Човек трябва да показва намеренията си. Тук сме и ще останем тук.
Само дето бяха дошли тук, защото не можеха да продължават да живеят в стария Чикаго.
На чикагци им бяха необходими седмици, дори месеци, за да осъзнаят това, което Бисиса бе узнала от направените от орбита снимки на „Союз“. Кризата не беше само местна климатична катастрофа, както бяха смятали в началото, случващото се бе много по-всеобхватно. Чикаго бе остров от човешка топлина насред един замръзнал, безжизнен континент, късче от деветнайсети век, забодено в праисторически лед. От гледна точка на ледената шапка, Чикаго бе рана, която щеше да се затвори.
Емелайн им разказа, че първите емигранти от Чикаго поели на юг в годината след Хроносрива. Ню Чикаго бе продукт на упорит и дългогодишен труд на хора, изпълнени с тъжната увереност, че са единствените оцелели в целия свят.
Но дори в сърцето на новия град вятърът от север бе хапещ и студен.
Стигнаха една ферма в покрайнините на града. Докъдето стигаше поглед, из прерията се разхождаха на воля овце и крави. Тук-там сред зеленината стърчаха малки дървени къщи.
Емелайн ги отведе при месопреработвателната фабрика на открито, нарече я „Чикагската кланица“. Миришеше на кръв, разложено месо и тор, плюс странният възкисел мирис на пърлена козина.
— Повечето съоръжения бяха демонтирани и пренесени от стария Чикаго. Преди Хроносрива в Чикаго колели милиони глави добитък и в кланицата работели двайсет и пет хиляди души. Сега естествено обработваме много по-малко. Но добре че я имаме, иначе щяхме да гладуваме, както беше през първите години. В наши дни пращаме месо дори за стария град. Не се налага да го замразяваме, природата се грижи за това вместо нас…
Докато тя говореше, Бисиса погледна към хоризонта. Отвъд обработваемата земя видя мамути и мастодонти, разхождаха се с гордо вдигнати глави. Споходи я невероятната, изумителна мисъл, че оттук, та чак до океанския бряг няма и следа от човешка дейност и че градът зад нея е като единствена стъпка сред необятната ледена пустош.
Бисиса легна рано, но не можа да заспи.
— Утре е поредният ден, изпълнен с впечатления, а не знам какво да очаквам — оплака се на телефона. — Прекалено съм стара за тези неща.
— Знаеш ли къде сме точно? Искам да кажа, какво щеше да е тук, ако не беше Хроносривът?
— Хайде, кажи ми.
— Имението „Грейсленд“.
— Майтапиш се.
— Но сега Мемфис не съществува.
— По дяволите! Обречена съм да живея в един свят без Мира, диетична кола и тампони и ми предстои да пътувам към ледовете, сред които има само жалки останки от някакъв град от деветнайсети век. А на всичко отгоре ми казваш, че Кралят въобще не е бил роден. — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи.