— Което означава, че ще си произвеждат колонисти, когато стигнат, закъдето са тръгнали — каза Джон. — В края на краищата за тях надпреварата за Марс приключи. Вероятно са се отказали изобщо от Слънчевата система.
— Звучи напълно логично, щом Първородните не се отказват да ни удрят отново и отново. Ах! Според Либи, след като сме ги открили, трябва да се свържем с китайските власти. Флагманът се нарича „Жън Хъ“, на името на техен прочут изследовател от петнайсети век…
— Смяташ ли, че ще успеят?
— Възможно е. Ние със сигурност няма да ги спрем. Не съм сигурна дали бихме могли, без съмнение тези ковчези са тежковъоръжени. Мисля обаче, че бих предпочела да успеят. Колкото по-голяма част от човечеството е разпръсната между звездите, толкова по-големи са шансовете ни за оцеляване в дългосрочен план.
— Не е изключено — посочи Джон — Първородните да ги последват до Алфа Центавър или закъдето са се запътили и да се разправят с тях там.
— Вярно. Но това едва ли има някакво отношение към нашата мисия.
— Поредната бъркотия, която оставихме на бъдещето, мамо, ако светът преживее К-бомбата — среща между епохите, нашият антиматериен звезден кораб и зародишът на цивилизацията, която китайците може би ще успеят да създадат при двойните слънца на Центавър. Може би Теа трябва да се заеме с това. Предай й цялата ми обич. Добре, да се връщаме към нашата работа — продължаваме да кръжим около К-бомбата. Край на връзката.
42: „Циклопите“
С наближаването на станция „Циклопите“ Мира забеляза в космоса още огледала. Оказаха се фотонни кораби, кръжащи около обсерваторията. След много дни самота в триизмерния мрак бе някак странно да са заобиколени от такава голяма компания.
„Максуел“ си проправи път през тази навалица от космически платноходи, и доближи гигантската конструкция в сърцето на станцията. Алексей каза; че се наричала „Галатея“. Беше просто едно голямо колело насред космоса.
„Максуел“ се ориентира към оста на колелото, където беше разположен жилищният отсек. „Галатея“ наистина наподобяваше велосипедно колело с множество блестящи спици. Но имаше концентрични пояси, на различни разстояния от центъра и боядисани в различни цветове — сребърен, оранжев, син — така че в края на краищата „Галатея“ приличаше по-скоро на мишена. Слънчевите лъчи хвърляха издължени подвижни сенки в пространството зад нея.
— Красива гледка, нали? — попита Алексей. — След Слънчевата буря в обсерваториите за откриване на далечни планети бяха вложени огромни средства. Ето ви жив пример за това как се харчеха.
— Прилича ми на въртележка — засмя се Мира. — И изглежда малко старовремска.
Алексей повдигна рамене.
— Такива са били представите преди стотина години и когато най-сетне се сдобили със средства, просто ги реализирали. Но аз не съм специалист по история.
— Хъм. Предполагам, че се върти, за да осигурява изкуствена гравитация.
— Аха. Кацаме на оста и оттам вземаме асансьор докъдето сме тръгнали.
— А тези цветове — сребристо, червено, синьо?
Той се засмя.
— Не можеш ли да се сетиш?
Тя се замисли.
— Колкото си по-далеч от оста, толкова по-силно е притеглянето. Сребърният цвят вероятно отговаря на лунното притегляне — една шеста g.
— Позна. Марсианската палуба е оранжева, земната — синя. Има и някои отсеци, които са още по-навън — виждаш ли? Там биолозите експериментират с гравитация, по-силна от земната. — Той се ухили. — Отглеждат опитни мишки с яки кости. Полезни изследвания, ако възнамеряваме някой ден да се поразходим извън пределите на Слънчевата система с нашите А-кораби.
С приближаването им до колелото Мира изгуби от поглед външния ръб и пред очите й се занизаха откъслечни картини от вътрешните палуби — ярко озарени площадки, спици и подпори и постоянно местещи се сенки.
От един хангар се появи капсула, въртяща се около оста си. Отдалечи се под ъгъл спрямо „Галатея“ и с няколко припламвания на маневрените двигатели промени курса така, че да се доближи предпазливо до „Максуел“.