— Самите лещи са изработени от интелигентен материал — продължи тя. — Той е в състояние да коригира термични изкривявания, гравитационни изблици… С чудовище като това можеш да наблюдаваш планетите на близките звезди, да ги изучаваш спектроскопски и прочее. А в момента сглобяват и интерферометричната инсталация. Още огледала, увиснали насред пространството. Асансьор, покажи…
На стената отново изникна познатият светещ овал.
— Това са Аргес, Бронтес и Стеролес. Пак имена на циклопи. Когато се включат заедно, са като сборен телескоп с гигантски размери. Атина неслучайно дойде тук. Сигналът й до Земята е бил уловен от Полифем. Много слаб лазерен лъч. Асансьор, продължавай.
Асансьорът прекоси първата палуба, без да забавя. Мира успя да зърне под, който се извиваше нагоре, стени, боядисани в сребристосиво и розово, и хора, крачещи с бавни подскоци.
— Лунният етаж — прошепна тя.
— Точно така — каза Лайла. — Ще спрем на марсианската палуба, където те очаква среща с Атина.
Докато Мира обмисляше чутото, Юрий кимна.
— Ще е добре, ако поне на първо време притеглянето е такова, към каквото сме привикнали.
— Така е — отвърна Лайла. — Пък и малко са онези, които продължават по-нататък. Всъщност никой друг освен нашите посланици от Земята.
— Посланици? — попита Мира.
— По-точно полицаи. Астропол. — Тя направи кисела физиономия. — Съветваме ги да останат там, където за нас дори ходенето е доста трудно. Така поне не си пъхат носовете навсякъде.
— Те не знаят, че сме тук, нали?
— Не виждам защо трябва да знаят — рече Алексей.
— Не знаят и за Атина — предположи Мира.
— Не знаят — отвърна Лайла. — Поне аз така смятам. Но това са само най-обикновени полицаи, а трябваше да пратят астрономи.
— Нищо не разбирам — оплака се Мира. — Казвате, че Атина е „била някъде“. Че се е „върнала“. Не разбирам и какво търся аз тук.
— Всички твои въпроси ще получат отговор съвсем скоро, Мира — произнесе един глас в пространството.
Това беше вторият път, когато Атина заговаряше Мира. Останалите я погледнаха с любопитство, дори със завист.
43: Чикаго
Емелайн, Бисиса и Абди пропътуваха последните няколко километра до Чикаго в покрит фургон, напомнящ тези от филмите за Дивия запад. Теглеха го яки космати понита, местна порода, привикнала към несгодите на студеното време. Пътят следваше маршрута на железопътната линия от времето преди Хроносрива, но Емелайн им обясни, че не пращали влакове на север, тъй като линията често се покривала с плътен лед и ставала непроходима.
Бисиса се беше омотала като ескимос, с няколко ката вълнени и кожени дрехи над тънките вавилонски одежди, и телефонът се бе изгубил някъде отдолу. Емелайн й обясни, че кафявата вълна идвала от мамутите. Бисиса не знаеше дали да й вярва, защото сигурно щеше да е много по-лесно да стрижат овце, отколкото мамути. Но дрехата беше топла и удобна.
Студеният вятър хапеше откритите части на лицето й. Очите й сълзяха и сълзите замръзваха на бузите й. Краката й също бяха леденостудени, въпреки дебелите кожени обувки. Беше пъхнала ръце под мишниците си.
— Съвсем като на Марс — рече на спътниците си.
Абди се намръщи и потрепери.
— Съжаляваш ли, че дойдохме?
— Съжалявам само, че не си нося скафандъра.
Сгушен под дрехите й, телефонът промърмори нещо, но тя не го чу.
Чикаго беше тъмен град, изгубен сред снежния пейзаж. Изоставената железопътна линия изви надясно, към Юниън Стейшън. На улиците горяха огромни клади, запалени под угасналите газови лампи и подхранвани периодично с цепеници от увити в дебели дрехи мъже, чиито глави бяха скрити зад облаците издишвана пара. Димни стълбове се виеха над огньовете и се събираха над града подобно на черен похлупак, а фасадите на сградите бяха посипани със сажди. Хората бяха навлечени с толкова много дрехи, че изглеждаха почти кръгли, докато претичваха между островчетата топлина около кладите.
Движението бе съвсем рехаво: конски фургони, дори няколко души на велосипеди и нито една кола в тази версия на Чикаго от 1920-а. Навсякъде се търкаляха фъшкии, замръзнали и твърди като натрошени тухли.