Тъжна и потискаща гледка — оглозганите от ледовете останки на един величествен град. Но въпреки това тук имаше живот. Църква с разтворени врати и пламтящи вътре свещи, няколко магазинчета с табелки „Отворено“ и дори шумни вестникарчета, размахващи гордо последния брой на „Чикаго Трибюн“.
Бисиса видя на изток бреговете на езерото Мичиган. Беше покрито с лед, яркобяло, равно като тепсия, с тесни канали открита вода; група работници чупеха леда до река Чикаго, та водата около тръбата на градския водопровод да не замръзне. Вероятно се занимаваха с това от първите дни след Хроносрива.
Навътре в езерото се виждаха хора: ловяха риба в дупки в леда и бяха запалили огньове. Кой знае защо, всички в града се държаха така, сякаш не забелязваха стоварилото се върху него бедствие.
— Градът ни вече не е какъвто беше — оплака се задъхано Емелайн, докато вървяха. — Наложи се да изоставим покрайнините. Обитаемата част се смали до центъра, район с размери от няколко квадратни километра. Населението също намаля, заради глада, болестите и многобройните емигранти за Ню Чикаго. Но все още използваме покрайнините за набези, ако мога да се изразя така. Пращаме там отряди да търсят дрехи, мебели и други полезни неща, както и дърва за огрев. Няма откъде да разчитаме на доставки от нефт или въглища.
Оказа се, че Емелайн се занимава с осигуряването на дърва. Работеше в неголяма служба към кметската канцелария и отговаряше за събирането на дърва и организирането на превозването им до жилищните квартали.
— Град като този не е предназначен за оцеляване в подобни условия — посочи Абди. — Може да просъществува известно време, като се храни от себе си, както гладуващото тяло за известен период консумира собствените си органи.
— Правим каквото можем — отвърна малко троснато Емелайн.
Телефонът промърмори:
— Ръди е посещавал Чикаго веднъж — на Земята, след деня на Хроносрива. Нарекъл го е „истинският град“. Но заявил, че не желае да го вижда повече.
— Шшшт — сгълча го Бисиса.
Апартаментът на Емелайн се оказа преоборудвана канцелария на втория етаж на небостъргача „Монтаук“. На Бисиса сградата й се стори твърде нестабилна и занемарена, но пък през 1890-а сигурно се бе водела чудо на архитектурата.
Стаите бяха като птичи гнезда, стените, подът и таванът — покрити с одеяла и кожи. През стените бяха прокарани импровизирани кюнци, за да отвеждат дима навън, но въпреки това вътре всичко бе посипано със сажди. Имаше и известна изтънченост. Във всекидневната и фоайето бяха поставени кресла и малки масички, изящна мебел, захабена, но старателно поддържана.
Емелайн им поднесе чай, индийски, от почти трийсет години. Бисиса осъзна, че с подобни малки жестове чикагци поддържат идентичността си.
Малко след това се появи единият син на Емелайн. Около двайсетгодишен, той бе по-малкият от двамата и бе кръстен Джошуа, на баща си. Носеше току-що уловена риба и дишаше тежко — бе тичал дотук от езерото. След като се освободи от няколкото ката дрехи, Бисиса успя да го огледа по-добре. Бе по-висок от баща си и притежаваше нещо от откритостта му, от неговото неугасващо любопитство и плам. Изглеждаше здрав, макар и слабичък. На дясната си буза имаше петно, може би белег от изгаряне. Лицето му лъщеше. Както се оказа по-късно, беше намазано с тюленова мас.
Емелайн отнесе рибата и се върна с чаша чай за Джошуа. Той я изгълта почти на един дъх.
— Баща ми ми е разказвал за вас — обърна се той малко смутено към Бисиса. — За онази история в Индия.
— Ние идваме от различни светове.
— Баща ми каза, че сте от бъдещето.
— Да, така е. От неговото бъдеще, по-точно. Дойдохме заедно с бащата на Абдикадир. Ние сме от 2037-а, около сто и петдесет години след времевия отрязък на твоя баща.
Изражението му беше любезно, но я гледаше с изцъклени очи.
— Сигурно всичко това ти се струва странно.
Той сви рамене.
— Всъщност няма почти никакво значение. В края на краищата онази история няма да се случи, нали? Няма да водим вашите световни войни. Това е светът, който получихме, и ние сме обвързани с него. Лично аз нямам нищо против.
Емелайн стисна устни.
— Джошуа харесва живота си, Бисиса.
Оказа се, че работи като инженер на железопътната линия отвъд Ню Йорк. Но страстта му бе насочена към ловенето на риба в дупки в леда и при всяка възможност той се връщаше в стария град, навличаше дебели кожи и излизаше на езерото.