— Дори пише стихове за това — похвали го Емелайн. — За рибарството имам предвид.
Младият мъж се изчерви.
— Майко…
— Наследил го е от баща си, естествено. Дарбата за стихоплетство. Но разбира се, никога не ни достига хартия.
— А къде е брат му? — попита Бисиса. — Емелайн? Твоят по-голям син?
Лицето й помрачня.
— Хари замина в странство преди няколко години. — Темата очевидно не й беше приятна, щом не бе го споменавала досега. — Каза, че ще се върне, но още го няма. Те никога не се връщат.
— Страх го е, че ако се върне, ще го арестуват — обади се Джошуа.
— Кметът Райс обяви амнистия още преди година. Да можех само да се свържа по някакъв начин с него и да му кажа, че няма от какво да се страхува.
Поговориха още малко и Бисиса започна да разбира за какво става въпрос. „В странство“ заминаваха някои от младите хора, родени на Мир и привлечени от суровия пейзаж. Предпочитаха да изоставят героичните усилия на своите родители за спасяването на Чикаго и да се опитат да построят нов град, някъде на юг от леда. Просто тръгваха, изчезваха някой ден в бялата пустош, на път към жадуваната зеленина на юг.
— Разправят, че живеели като ескимоси — обясни Джошуа. — Или като индианци.
— Някои от тях дори вземаха книги от библиотеките, както и експонати, за да се учат да оцеляват в пустошта — оплака се с горчивина Емелайн. — Няма съмнение, че повечето от тези млади глупаци сега са мъртви.
Очевидно темата бе неприятна, както за майката, така и за сина, и бе извор на постоянни търкания между двамата. Емелайн прекъсна разговора, като стана и каза, че отива в кухнята да приготви обяд — щеше да сготви рибата, която вече бе почистена и изкормена, със зеленчуци, докарани от Ню Чикаго. Джошуа се извини и отиде да се измие и да се преоблече.
Докато ги нямаше, Абди се обърна към Бисиса.
— Долавям напрежение тук.
— Да. Разлика между поколенията.
— Но родителите са прави, нали? — попита Абди. — Алтернативата на цивилизацията тук е каменният век. Тези „странници“, ако оцелеят, разбира се, до две поколения ще са неграмотни. А след това единственият спомен за историята ще са устните разкази. Ще забравят, че произхождат от Земята, и дори да си спомнят за Хроносрива, за тях той ще е мит, като Потопа. И когато разширяването на космоса заплаши съществуването на света…
— Няма дори да знаят какво ги чака — каза тя, но си помисли, че може би така ще е по-добре. Ако не друго, поне можеха да поживеят няколко поколения в хармония с природата и света, вместо да водят постоянна битка с тях. — У дома нямате ли сходни противоречия?
Абди се замисли.
— Александър строи световна империя. Може да ти изглежда налудничаво или мегаломанско, но във всеки случай е нещо ново. Трудно е да не се увлечеш. Не мисля, че бихме имали много странници. Пък и Александър не би го позволил.
За учудване на Бисиса някъде в апартамента зазвъня телефон. Беше стар модел, ужасно допотопен, и звукът от неувереното му дрънчене бе приглушен от облицованите с кожи стени. Телефони и вестници: чикагци наистина поддържаха живота в града си. Тя чу Емелайн да вдига и да разговаря тихо.
Малко след това Емелайн влезе в гостната.
— Имам добри новини. Кметът Райс иска да се срещне с вас. Очаквал ви е — писах му от Ню Чикаго. Води със себе си един астроном — добави тя.
— Това е чудесно — отвърна малко неуверено Бисиса.
— Срещата е назначена за тази вечер. Така че ще имаме време да идем на пазар.
— На пазар? Майтапиш ли се?
Емелайн се засуети.
— Обядът е след половин час. Налейте си още чай.
44: Атина
Марсианската палуба беше като коридор, който се издигаше постепенно в двете посоки, така че докато вървиш, непрестанно ти се струваше, че се намираш в най-ниската точка. Гравитацията беше една трета от тази, с която Мира бе свикнала на Марс. Декорът бе в червено, стените лъщяха от пластмасови плоскости, подът бе застлан с килим.
Беше трудно да повярват, че се намират в космоса, но достатъчно бе да повървят още малко и кръгът щеше да се затвори и да стигнат до началото.
Алексей внимателно следеше реакцията й.
— Типична земна архитектура — подхвърли той. — Като биокуполите на Марс, с дъждовете и зоопарковете. Не разбират ли, че ние нямаме нужда от всичко това…