Мира възприемаше декора като украса на летищен терминал и нищо повече.
Лайла ги отведе в една стая встрани от главния коридор. Вътре имаше голяма маса, обичайните сгъваеми екрани, машини за кафе и вода.
И тук Атина ги заговори.
— Предполагам, че се питате защо ви поканих точно днес.
Никой не се засмя. Юрий остави багажа на пода и си наля кафе.
Мира застана насред стаята и започна да се озърта предизвикателно.
— Майка ми винаги е казвала, че имаш репутация на комедиант.
— Ах! — възкликна Атина. — Аристотел пък ме обвинява, че съм твърде вятърничава. Така и нямах възможност да си поговоря с Бисиса Дът. — Гласът й беше спокоен, овладян. — Но разговарях с мнозина, които я познават. Тя е забележителна личност.
— Винаги е казвала, че е обикновена жена, с която се случват необикновени неща — отвърна Мира.
— Но други се пречупват пред порива на необикновените събития. А Бисиса продължава да изпълнява дълга си — така, както го разбира.
— Говориш за нея в сегашно време. Не зная дали е още жива, или мъртва. Дори не зная къде се намира.
— Но имаш известни подозрения, нали, Мира?
— Не мога да разбера как разговарям с теб. Защо си тук?
— Виж — рече й тихо Атина.
Светлините в стаята угаснаха и над масата пред тях се оформи холографско изображение.
Грозно и покрито с козина, съществото приличаше на създание от морските дълбини. Всъщност беше обитател на космоса. Наричаха го Унищожителя.
В деня преди Слънчевата буря Атина се бе пробудила и бе открила, че се намира на десет милиона километра от Земята. Аристотел и Талес, другите два велики електронни мозъка на Земята, бяха с нея. Оказа се, че са прехвърлени в паметта на бомба.
Бяха се сгушили един до друг по един абстрактен, електронен начин. И тогава…
Когато картината от Процион угасна, осъзнаха, че имат нужда от почивка.
Излязоха на марсианската палуба. Мира си взе кола. Докато Юрий размахваше импровизирано махало, за да изучава вариращите гравитационни полета, Алексей и Лайла се заеха да експериментират. Оказа се, че ако седнеш, си по-тежък, отколкото изправен. Ако пък се затичаш срещу посоката на въртене, олекваш. Засмени, двамата се подгониха по коридора.
Запленена от играта им, Мира едва сега си даде сметка колко са млади тези космически.
До един не държаха да се върнат и да се срещнат отново с Атина и да разговарят за това, което бе открила на една планета, отстояща на единайсет светлинни години…
— Значи тези плувци сами са предизвикали изчезването си — отбеляза Алексей. — Каква участ, Сол да ни е на помощ!
— По-добре, отколкото да позволят на Първородните да ги победят — възрази Юрий.
— Изминаха две години, преди да мога да се излъча обратно към Земята — каза Атина. — Не искахме да разкриваме съществуването си в тази опасна вселена. Ето защо построихме оптичен лазер — достатъчно мощен, но със силно концентриран лъч. И когато настъпи подходящият момент, моята информация бе изстреляна към Земята. Предполагахме, че сигналът ще бъде уловен от „Циклопите“, които бяха в стадий на планиране преди Слънчевата буря.
— Било е доста рисковано — отбеляза Мира. — Ако „Циклопите“ не бяха построени…
— Нямахме друг избор, освен да рискуваме.
— И защо точно теб от тримата? — попита Юрий.
— Теглихме нещо като чоп — обясни Атина.
— А другите?
— Сигналът погълна всичко, с което разполагахме. Всичко, което можеше да ни даде Очевидец. Очевидец оцеля, но нямаше достатъчно енергия, за да се поддържа съществуването на другите. Те се пожертваха заради мен.
Мира се питаше как ли се чувства Атина, един невероятно сложен ИИ, заради случилото се. Като „най-младата“ от трите, вероятно го възприемаше като пожертване на собствените си родители.
— Не е било само заради теб — рече тя успокояващо. — Било е за всички ни.
— Така е — потвърди Атина. — Сега вече знаете защо трябваше да бъда пратена у дома.
Мира погледна Алексей и попита:
— Значи това пазехте в тайна от мен през всичките тези седмици?
Алексей видимо се смути.
— Беше по моя молба, Мира — обади се Атина.
Юрий бе втренчил поглед в ръцете си, положени на масата пред него. Изглеждаше учуден също като Мира.