Кой знае защо, Бисиса се почувства доволна, че бе облякла пурпурните си вавилонски одежди, както и Абди, въпреки настояването на Емелайн да носят „официални костюми“. Изпитваше нуждата да отстоява собствената си идентичност.
Прошепна на другите:
— Значи това е Чикаго от 1920. Почти очаквам да видя Ал Капоне.
Телефонът прошепна в отговор:
— През 1894-та Капоне е бил в Ню Йорк. Не би могъл да е тук сега…
— О, млъквай! — Тя се обърна към Емелайн. — Разкажи ми за кмета.
— Той е само на трийсет — роден е след Хроносрива.
— И е син на предишния кмет?
Емелайн поклати глава.
— Не точно…
Хроносривът естествено бил истински шок за жителите на Чикаго. В края на краищата започнало да вали сняг през юли. Развълнувани докери съобщили за появата на айсберги в езерото Мичиган. А от офисите си в небостъргачите в центъра служители забелязали на хоризонта дълга бяла черта. Кметът по това време бил извън града. Заместникът му отчаяно се опитвал да се свърже с Ню Йорк и Вашингтон, но напразно — дори президентът Кливланд да се е намирал някъде там, сред ледената пустош, нямало как да окаже помощ на Чикаго.
Нещата започнали да се влошават още през първите дни. Избухнали гладни бунтове, предградията били подпалени и заместник-кметът преминал към действие. Осъзнавал ограничеността на пълномощията си и затова сформирал Извънреден комитет, където били представени всички влиятелни личности. В него влизали шефът на полицията и командирите на Националната гвардия, известни бизнесмени и земевладелци, както и предводителите на чикагските профсъюзи. Тук била също Джейн Адамс — Света Джейн, известна реформаторка и борец за правата на жените, както и великият откривател Томас Алва Едисон, четирийсет и седем годишен, попаднал по случайност в града и откъснат от безценните си лаборатории в Ню Джърси.
Присъствал, разбира се, и полковник Едмънд Райс, ветеран от Гетисбърг, който сега командвал Колумбийската гвардия, полицейско формирование, създадено преди една година специално за световното изложение. Заместник-кметът с радост и облекчение предоставил управлението на Комитета на Райс.
След като обявил военно положение, Комитетът съсредоточил усилията си върху нарастващата вълна от престъпност и въвел дажби за разпределение на ограничените и намаляващи хранителни запаси в града. Райс оборудвал медицински центрове и определил територии за нови гробища. И въпреки че градът продължил да изяжда сам себе си, за да поддържа топлината, а смъртността не намаляла значимо, Комитетът подготвил планове за бъдещето.
— С времето — обясняваше Емелайн — функциите на Комитета бяха поети от кметската служба, но истината е, че никога не са били провеждани избори за Райс.
— Но сега неговият син е кмет — посочи тихо Абди. — Неизбран водач, син на водач. Мирише ми на династия.
— Не можем да си позволим дори хартията за изборните бюлетини — заяви твърдо Емелайн.
В този момент в помещението влезе кметът Джейкъб Райс. Следваше го дребен човечец с нервно изражение, вероятно чиновник, както и по-възрастен мъж, който носеше куфарче.
— Госпожице Дът? И господин… ъъъ… Омар? Радвам се да се запозная с вас. И да ви видя отново, госпожо Уайт…
Джейкъб Райс беше закръглен млад мъж, облечен с хубав костюм, без следи от кръпки. Черната му коса бе пригладена назад, лъскава, вероятно от някаква помада, имаше остри черти и проницателни сини очи. Почерпи ги с бренди в изящни кристални чаши.
— Вижте, госпожице Дът — подхвана енергично. — Радвам се да се запознаем и прочее. Предпочитам да се срещам лично с всички гости на моя град, пък дори да са от онези гърчоля, които не стават за нищо, освен за някой хубав урок по история, както и с британците от нашето време — нали имаше такива?
— Северозападната граница от 1885-а — каза тя.
— Аз попаднах при тях. Но всъщност съм от…
— От лето господне 2037-о. — Той чукна с пръст по един лист на бюрото пред него, който се оказа писмо от Емелайн. — Госпожа Уайт ми е разказвала много за вас. Но ще бъда откровен, госпожице Дът, вашата биография, независимо откъде идвате, ме интересува само дотолкова, доколкото може да повлияе на съдбата на моя град. Сигурен съм, че ще ме разберете.
— Напълно.
— Та значи, идвате с вестта, че краят на света е близо. Това вярно ли е?
Възрастният мъж, седнал до него, вдигна пръст.