— Около пет века — отвърна Бисиса. — Но не сме сигурни — не разполагаме с достатъчно данни за поточни изчисления.
Райс се ококори.
— Пет шибани века, моля да ме извините! Когато нямаме храна и за пет седмици? Е, аз лично смятам да изхвърля този проблем от графата „належащи“. — Потърка енергично очи. — Пет века! Боже мили! Добре, какво друго има?
Другото касаеше Слънчевата система.
Джифорд Окър взе думата.
— Прочетох писмото ви, госпожице Дът. Пътували сте до Марс с космически клипер. В какво удивително време сте живели! — Той се изпъчи. — Когато бях малко момче, веднъж се срещнах с Жул Верн. Велик човек. Наистина велик човек! Той би оценил тази история с платноходите до Марс, сигурен съм!
— Може ли да се придържаме към темата? — изръмжа Райс. — Жул Верн, за Бога! Просто покажете рисунките си на дамата, професоре, не виждам смисъл да се бавим.
— Да. Това е резултатът от нашите изследвания на Слънчевата система, госпожице Дът. — Окър отвори куфарчето и разпръсна купчина листа на бюрото пред кмета. Имаше рисунки на планети, размазани черно-бели фотографии и цветни скици, направени с молив. Имаше и нещо, което наподобяваше спектрографски анализи, като зацапани баркодове.
Бисиса се наведе напред и прошепна едва чуто:
— Ти виждаш ли?
— Виждам добре, Бисиса — отвърна шепнешком телефонът.
Окър отдели няколко снимки и скици и каза:
— Тези са от Венера.
В света на Бисиса Венера бе кълбо от облаци. Космическите сонди бяха установили, че атмосферата й е плътна като океан и че температурата на повърхността е достатъчно висока, за да се топи оловото. Но тази Венера беше различна. На пръв поглед приличаше по-скоро на поглед от орбита към Земята — повлекла от облаци, сиво-син океан, ледени шапки на полюсите.
— Всичко е океан — океан и лед — обясняваше Окър. — Не открихме следа от суша. Океанът е от вода. — Показа спектрографските резултати. — Въздухът е съставен от азот с малко кислород — по-малко, отколкото на Земята, и доста повече въглероден двуокис, който вероятно се просмуква във водата. Океаните на Венера вероятно бълбукат като кока-кола! — Очевидно това бе някоя отиграна шега на професора. Но той се наведе напред. — И освен това там има живот!
— Откъде знаете?
Той посочи някакви зеленикави петна на рисунките.
— Не можахме да различим подробности, но в безбрежния океан има форми на живот — риби, може би гигантски китове, хранещи се с планктон. Вероятно има и други земни аналози, породени от конвергенцията — добави уверено.
Показа им още резултати. Върху голата отсамна страна на Луната — преходна атмосфера и дори блещукащи локви вода в кратерите и цепнатините — и отново чикагските астрономи бяха забелязали там следи от живот.
Имаше удивителни картини от Меркурий. Странни, необясними светлинни явления върху тъмната страна на планетата, почти на границата на видимия спектър. Студентите на Окър бяха съобщили, че са наблюдавали „мрежи от плазма“, или „плазмоиди“, върху един затъмнен участък от Слънцето. Вероятно това също бяха някакъв вид форми на живот, макар и доста причудливи — свръхгорещи газове, плуващи сред слънчевите протуберанси и преодоляващи разстоянието до най-близката планета.
Бисиса се закашля малко пресилено и между изблиците попита телефона:
— Смяташ ли, че това е възможно?
— Плазмената форма на живот не е изключена — отвърна телефонът. — В слънчевата атмосфера съществуват определени структури, скрепвани от магнитни потоци.
— Добре — въздъхна примирено Бисиса. — Всички се научихме да разбираме това-онова от Слънцето в годините след бурята. Какво според вас става тук?
— Мир е мостра от Земята, взета в епохата, когато разумният живот, или по-точно човешката цивилизация, е възниквала и се е утвърждавала. Планетолозите смятат, че като млада Венера е била топла и влажна планета. Вероятно „нашата“ Венера е от този период. Бисиса, изглежда, тук си имаме работа с оптимизирана версия на Слънчевата система, като всеки от световете е бил подбран в периода на максимално изгодни условия за съществуване на живот. Чудя се какво ли може да става на Европа или Титан в тази вселена, но за съжаление те са отвъд обсега на нашите телескопи…