Выбрать главу

Старият летописец затвори очи и дръпна от лулата.

— Проявил си смелост, като си казал това, но не си бил прав. Никога няма да е възможно Плейнфолк да диша същия въздух като подземните хора. По това говорихме по-рано. Твоите господари са слуги на Пент-Агон. Техните предци са предизвикали Войната на Хилядата слънца, която е потопила света в кръв и е турила край на Старото време. За наказание са били заровени под земята и трябва да останат там, докато Реката на времето пресъхне.

— Но това е лудост — възрази Стив неуверено. — Ти си същество толкова сляпо и упорито, колкото и те. Трябва да има начин за постигане на споразумение.

«Компромис» беше думата, която би трябвало да използва, но тя не съществуваше в езика на трекерите.

Мистър Сноу поклати глава.

— Няма начин, Брикман. — За мютите думата също беше изчезнала заедно със Старото време.

— Но ти си готов да ми дадеш шанс. Какво ще стане с другите хора, които мислят като мен? Като онези ренегати, които хванахте, например?

Старият летописец се усмихна, полузатворил очи.

— Защо трябва да се тревожиш какво ще се случи с тях? Те, те завързаха за труп и те оставиха да умреш.

Стив го погледна изненадано.

— Чакай… да не искаш да кажеш, че си видял какво направиха с мен и не си сторил нищо… че си ме оставил вързан цели два дни и си си чоплил носа? Кристофър Кълъмбъс! Как си могъл…

— Ауу! Задръж! — Мистър Сноу направи успокоителен жест. — Намали малко. Аз бях на стотици мили. — Той отново взе лулата. — Казаха ми какво е станало. Все пак от какво се оплакваш? Момичето ти остави нож. Когато пристигнах, се беше освободил и беше с новите си приятели. Определено не си губиш времето, Брикман. Каква история разказа на тях?

Стив се замисли. Преди в последната минута да вземе решение за пълно признание, той смяташе да разкаже на Мистър Сноу как е станал нарушител, включвайки се в бандата. Край на тази възможност!

— Хм… те промениха мнението си и решиха да не ме убиват. Присъединяването към тях беше добра възможност. — Той се усмихна. — Нямах представа, че ти ще ме намериш пръв.

Беше ред на Мистър Сноу да вдигне рамене.

— Както казах, Кадилак го видя в камъните.

Стив отново дръпна от лулата.

— Какво друго видя?

— О… много неща.

— Какви например?

— Например фактът, че ще се върнеш за Клиъруотър. Обаче… — Мистър Сноу пое предложената лула и дръпна дълбоко — страхувам се, че те чака разочарование.

Стив примигна бързо в опит да преодолее една неочаквана вълна на сънливост.

— Какво искаш да кажеш?

— Клиъруотър не е тук. Нито Кадилак. Отлетяха в Бет-Лем.

Стив почувства как стомахът му се превръща в лед.

— Отлетяха?!

— Да. Отлетяха. След като ти замина с «Блу-Бърд», Кадилак построи друг самолет от парчетата, които бяхме скрили от теб.

— Н-но как?

— Как ли? — Мистър Сноу се засмя. — Ти му показа как! Като правеше това, ти му позволи да използва знанията ти. Някои летописци… и със съжаление трябва да призная, че аз не съм от тях… притежават специална дарба, когато се отнася за приемане или предаване на знание. Когато ти му предостави възможност да общува с теб, той просто прибави цялото ти знание към своето.

— Не вярвам — каза Стив. Гласът му сякаш дойде извън него. Той се опита да се отърси от приятния ефект на вцепеняване от тревата.

— Въпреки това е истина — продължи Мистър Сноу. — Жалко, че не го видя. Имаше мотор, две места. Наистина бях много впечатлен. И съм сигурен, че и майсторите на желязо са впечатлени.

«Това не е истина — каза си Стив. — Дължи се на тревата. Това не може да е вярно. Това не може да…»

— Но защо са отишли при майсторите на желязо? — чу се да казва.

Мистър Сноу разпери ръце.

— Това беше част от сделката. Ние се съгласихме да им доставим един стрелолист и тайните на летенето и в замяна майсторите на желязо обещаха да спрат един ешелон. — Той се наведе и потупа Стив по коляното. — И всичко това благодарение на теб.

Стив започна да разбира. Спомни си за казаното от Карлстром относно обучението на Кадилак да лети. Ако Първото семейство откриеше, че Кадилак е предал цялата проклета технология на полета на майсторите на желязо, тогава на него, Брикман, наистина щеше да му се разгони фамилията.