— Ко-кога стана това? Кога… отлетяха.
— Миналата година. Преди Бялата смърт.
Стив преглътна тежко. Виждаше, че Мистър Сноу много се радва. Копеле… Шест месеца…
— Ще се върнат ли?
— Да. Когато корабите с колела дойдат по голямата река.
— Кога ще бъде това?
— След една и половина луни.
Месец и половина. Време, през което можеха да се случат какви ли не работи…
Мистър Сноу се усмихна дяволито.
— Мислиш ли, че можеш да чакаш толкова дълго?
— Мога да чакам вечно, ако е необходимо — каза Стив. — Тя… те добре ли са?
— Вярвам, да. — Мистър Сноу всъщност не знаеше със сигурност, но почувства, че Брикман има нужда от малко уверение.
— Благодаря — промърмори Стив. Все още му се виеше свят от новината за отсъствието на Клиъруотър и безбройните последици от начина на нейното заминаване.
— Ти сподели тайните си с мен.
— Исках да го направя. Имах нужда.
Мистър Сноу отговори с лек поклон.
— Оценявам честността ти. За отплата има неща, които трябва да ти кажа. Небесните гласове… в които ти не вярваш… ме дариха с познание за много неща. Мъдростта обаче не лекува нашите природни слабости; тя само осветява пътя на съвършенството. — Той вдигна рамене. — Аз имам да извървя дълъг път. Има времена, когато ставам лесна плячка на глупава самонадеяност, но… не мога лесно да бъда излъган…
— Не се опитвам да…
Мистър Сноу вдигна ръка.
— Чуй ме. Знам за връзката между теб и Клиъруотър. Мога да видя, че и двамата я чувствате по един и същи начин и желаете същото нещо… всъщност не можете да мислите за нищо друго… но аз бях този, който направи това да се случи.
Стив се ококори.
— Ти?…
— Да, аз. Предупредих те да стоиш настрана. — Той вдигна ръце. — Нещата се промениха. Аз върша само онова, което ми се казва. Всеки от нас може да върши само онова, което е написано. Но ако това ще ти помогне… казвам го само на теб… аз лично веднъж минах през нещо подобно. Любовта към някого, с когото не можеш да си, е като нагрят до червено нож, забит в корема ти. Разбирам те, повярвай ми. Но има и други опасности. Бъди предпазлив, но не се чувствай засрамен. Цени момента. Хубавите моменти не идват често. Това е предвидено. И двамата сте направлявани от Талисмана.
Мина много време до задаването на следващия въпрос.
— Кадилак знае ли?
— Да.
— А разбра ли?
Мистър Сноу се намръщи.
— Накрая ще разбере.
Стив събра молитвено длани и се поклони.
— Ценя думите ти, древни.
Мистър Сноу отговори със същия жест.
— Ти си умен. Що се отнася до мен, съветът, подобно на мъдростта, е дар, който рядко се дава два пъти. — Той подаде лулата на Стив. — Достатъчно говорихме. Да се извисим до небето.
Стив затвори очи и пое дълбоко дъх няколко пъти.
Мистър Сноу видя, че тялото на облачния воин видимо се успокои, когато умът му заплува свободен. «Това е правилно, Брикман. Използвай го максимално. И бъди готов, пази се, очаквай изненада. Защото когато слезеш долу, имам чувството, че пътуването ти няма да е леко…»
Високо в нощното небе на южния хоризонт два скайрайдъра от личните въздушни сили на Карлстром циркулираха по траектория, която ги държеше на сто мили един от друг. Други пилоти вършеха същото на смени, тъй като Хай Сиера беше казал на Карлстром, че Ханг-Файър е хванат заедно с тридесет и двама ренегати. Търпението им беше възнаградено и накрая радиоапаратурата прие очакваното предаване. Сигналът беше от две групи кодове, повторени няколко пъти в бърза последователност. Секунди по-късно бордовият компютър предаде на всички пилоти координатите на сигнала, позволяващи им точно да определят местоположението на Брикман.
Когато сложи ножа в ножницата, Стив обърна острието на обратно и натисна едно копче, което активира скритата радиостанция. Докато седеше и разговаряше с Мистър Сноу, той автоматично предаде позивния сигнал и кодовата дума, с която щеше да съобщи на Карлстром, че е установил успешно контакт с племето М’Кол.
Не изпита никакво чувство на предателство. Беше казал на Мистър Сноу за задачата си и осъзнаваше всичко казано. Той наистина се чувстваше независим от Федерацията. Копнееше да види Клиъруотър и чувстваше предишната връзка с Мистър Сноу. Но старият летописец беше прав. Сестра му наистина беше проблем. Не можеше да я вини. Беше изпратил съобщението, което чакаше Карлстром. Това беше единственият начин да е сигурен, че Роз ще остане жива. Беше длъжен да играе двойна игра, докато не измисли най-доброто, което може да направи за всички засегнати.