Водачите на групите се разпръснаха с воините си. Мечките на Блу-Тъндър се събраха около него. Стив държеше тоягата си с остриетата. Беше се упражнявал ежедневно с това ефективно и смъртоносно оръжие и беше сигурен, че може бързо да се справи с всеки въоръжен с нож или тояга-нож — дори би могъл да отблъсне едновременна атака от двама или трима нападатели.
Уроците по бой с тояга, които беше давал предишната година, му бяха спечелили доста последователи, но той със съжаление разбра, че по време на отсъствието му М’Колите не са продължили да усъвършенстват уменията си. Беше видял някои по-големи деца да използват тояжки в бойни игри, но не бе видял нито една мечка да носи тояга при патрулиране из територията — и никой, освен Клиъруотър не се беше сетил да прикрепи острие на края на тоягата.
За Плейнфолк пътят на истинския воин беше двубой с нож. Смъртоносният точен арбалет се използваше за лов и срещу подземни хора, но никога срещу мют. Убиването на друг член на Плейнфолк от голямо разстояние беше абсолютно немислимо. Самата смърт не беше важна. Ако Мо-Таун беше жадна, тя пиеше. Куражът и честта бяха основни качества. Куражът да гледаш върха на ножа на противника с ясното съзнание, че един от двамата трябва да умре. Куражът да дадеш живота си, за да защитиш честта на клана и името на Плейнфолк. Стив знаеше, че ако иска някога да спечели доверието на мютите, трябва да стъпи на същия смъртоносен път. Онова, което щеше да се случи сега, беше само малка крачка по този път.
Клекнал в тревата до Блу-Тъндър, Стив наблюдаваше как един мютски воин пъхна подострена пръчка в дупка, издълбана в малко парче дърво, и започна да я върти с лъка за палене на огън. След няколко мига стиските суха трева, сложени около върха на пръчката, започнаха да пушат. Мютът от време на време спираше и духаше. Накрая в потъмнялата трева пламна малко оранжево огънче. Още трева, още духане — устните на мюта бяха свити като за целувка — и накрая се появиха пламъчета.
Блу-Тъндър извади от една торба стиска дългостеблена червена трева и я завърза за стрелата на арбалета си. После протегна ръка, така че другият да може да сложи разпалващия се огън върху тревата, сложи стрелата на арбалета и я насочи към небето. Стрелата се издигна почти вертикално във въздуха — влачеше след себе си дълга опашка от пушек, — стигна върха на траекторията си и полетя към червенокожите.
Стив прие това като сигнал за обща атака, но никой не помръдна.
— Какво става?
— До голямата вода има осем червенокожи. Бялата стрела им показва, че искаме да разговаряме с тях мирно, не да убиваме. Да пушим трева, да правим сделка.
— Но аз мислех, че искате да ги заловите.
— Да. Но винаги пускаме някои да си вървят. Червенокожите са избягали от подземните хора. Ако няма къде да бягат, те повече няма да идват. Защо да напуснат едно лошо място, когато другите места не са по-добри? Затова правим сделка. Ако искаме да хванем всички, червенокожите ще се бият с нас. Всички ще умрат. — Той вдигна философски рамене. — Те не искат това. Ние също. Един червенокож без глава не става за търговия. Хората с мъртвешки лица искат мозъците им да са в ред.
— Нека изясним това — каза Стив. — И вие, и те се биете срещу трекерите, но ренегатите… хм, червенокожите… не нападат мюти. Защото ако ги нападат, ще имат два врага вместо един. Вие ще ги ликвидирате. А вие не убивате червенокожи, защото ви трябват живи, за да ги продадете на майсторите на желязо.
— Точно така.
— Но вие не вземате всичките… ако не се съпротивляват, някои от тях остават свободни. Колко? Половината, една трета, една четвърт?
— Зависи — отговори Блу-Тъндър. — Най-често половината. — Той се усмихна. — Освен ако годината не е лоша.
Стив погледна по посока на изстреляната пушеща стрела.
— А ако те не знаят какво означава пушещият сигнал?
Блу-Тъндър вдигна вежди.
— Тогава ще се наложи да им разясним.
— Разбирам… — Макар всичко това да беше ново за него, Стив реши, че АМЕКСИКО сигурно знаят за «белите стрели». Организацията, изглежда, знаеше всичко. — Значи сега те мислят какво да правят. Кой да се предаде и кой да остане, така ли?
— Така — отговори Блу-Тъндър.
— Какво ще стане с онези, които останат на свобода?
— Намират други скитници. Съвсем сами червенокожите се разболяват и умират. Много по-сигурно е, ако всички са заедно. Ако намерим малка ръка след заминаване на корабите с колела, ги насочваме по следата на някоя по-голяма група.