Обгърната от задушлив пушек, лодката се завъртя в кръг, все по-близко до брега. Оцелелите се опитаха да я овладеят, но двама паднаха от борда от зашеметяващото въртене. Стив се насочи към тях, но преди да ги достигне, мечките изтичаха и хванаха онзи, който беше по-близко до брега, извлякоха го в плитчините и го заклаха. Другият се опита да плува към островите, но бързо беше спрян от една изстреляна от арбалет стрела, която закова яката на спасителната му жилетка към гръбначния стълб и излезе под брадичката.
Лодката се понесе на зигзаг навътре, забулена от непрекъснато излизащия пушек. Стив стоеше до кръста във водата и наблюдаваше как сиво-синият облак се придвижва към центъра на езерото; обезглавеният труп на кормчията плуваше по гръб в кървавочервената вода. Мютските стрелци стреляха в центъра на облака от пушек. От тримата останали на борда поне един беше в достатъчно добра форма да насочва лодката. Но какво беше станало с останалите двама? Стив знаеше, че Блу-Тъндър няма да се успокои, докато не изясни въпроса. Бяха загинали твърде много племенни братя. Тази кървава среща съвсем не бе свършила — както и проблемите на Стив.
Той потърси Блу-Тъндър. От няколко рани от шрапнели по широкия гръб на воина течеше кръв. Раните не бяха големи или опасно дълбоки, но не бяха и ухапвания от бълха. Блу-Тъндър просто не им обръщаше внимание. Това беше една от силните страни на мютите — по някаква причина, или генетично, или може би поради някакво душевно състояние, свързано със странните им вярвания, те имаха невероятно висок праг на болка.
Потиснат от разбирането, че отчасти е отговорен за битката, Стив остана до едрия воин, докато той изпълняваше тъжната задача за последно изпращане на тежко ранените мечки — воините, чиито стъпала и долни крайници бяха откъснати или раздробени до кокал.
— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие… — Едно бързо забиване на ножа в сърцето и светлината в очите им трепваше и угасваше. Мистър Сноу им беше казал, че светлината е отражение на духа вътре в тялото. Душевно същество, което при смъртта на човешкото тяло отлита нагоре, за да се слее с любящата Велика небесна майка. Мютите мислеха за душата като за същество, което е поток от кристалночиста вода, същество, изпълнено с трепкаща светлина като безбройните звездни очи в мрака, безшевното и безгранично красиво наметало, което Мо-Таун намяташе над тях в спящия свят в края на всеки ден. Мисълта, че можеш отново да живееш, бе наистина утешителна. Да имаш възможност да оправиш нещата, да ги направиш по различен начин. Не само веднъж, но отново и отново, както светът и изпълненото със звезди пространство се носят бавно по реката на времето към безкрайните хоризонти на Морето на вечността.
Когато накрая Блу-Тъндър целуна и избърса ножа си, осемнадесет мечки лежаха мъртви. Двадесетина други също бяха ранени, но можеха да ходят и да оздравеят с помощта на Мистър Сноу. Воините започнаха да събират дърва за голямата погребална клада, чиито извисяващи се пламъци щяха да отнесат напускащите души отвъд облаците, където Мо-Таун чакаше с Чашата на живота в протегнатите си ръце.
Докато вдигаха кладата, Стив нагази във водата до шия, след това заплува и извлече едната жена. Пусна слабото й тяло на брега. Оставаше да се справи с двамата мъже и бременната. Когато се обърна към езерото, една мечка вдигна главата на трупа, а друг воин замахна с мачетето си и с два бързи удара я отсече.
Осемнадесетте мечки бяха сложени на три реда с наредени между тях дърва; отстрани бяха забити клони с листа. Когато пламъците обгърнаха кладата, воините я заобиколиха и подхванаха предизвикателно монотонно хвалебствие на храбростта на мъртвите, присъединили се към загиналите герои на племето М’Кол.
Блу-Тъндър се обърна към Стив, покритото му с бръчки лице бе сбръчкано от мъка. Той посочи телата на Дийп-Сикс и мустакатия и каза:
— Ти се би добре, облачни воине.