— Не така добре като моя небесен брат Блу-Тъндър.
Мютът поклати глава и тежко въздъхна.
— Днешният ден е лош. Аз не мога да се бия с хора, които се увиват в пушек. Къде е достойнството в това?
— Няма достойнство — отговори Стив. — Ние бяхме подведени. Ти предложи да изпушите лулата на хора с лъжливи лица. Те не бяха истински червенокожи. Бяха подземни хора. Те не зачитат обичаите на Плейнфолк.
— Подземните хора имат мощно остро желязо. Знаеш ли за тези неща, които говорят като земна гръмотевица?
— Чувал съм за тях — призна Стив. — Днес истината беше написана с кръвта на мечките.
Блу-Тъндър изръмжа гневно.
— Подземните хора стъпват с отровни крака. Те сеят смърт в земята. Изпращат ни огън от небето, а сега обърнаха и земята срещу нас. Това са лоши неща. Вятърът, който те издига нависоко, е дъхът на Талисмана, земята е неговото тяло, слънцето и луната — неговите очи, гръмотевицата — неговият глас, реките — неговата кръв. Престъпленията, извършени от онези без кураж срещу света, нарушават неговото свещено същество. За тази обида трябва да се отмъсти.
Стив се съгласи с тъжно кимане.
— Аз също трябва да бъда отмъстен. Подземните хора ми донесоха безчестие във вашите очи. Нека ти донеса главите им.
Блу-Тъндър погледна към островите.
— Как ще прекосиш голямата вода? Няма ли да потънеш като камък?
— Не. Ще се извивам в нея като змия.
— Кога ще отидеш?
— Когато падне нощта.
Мютът изглеждаше впечатлен.
— Ти имаш истинска сила.
Стив нямаше да го разочарова. Както всички трекери, при ежедневната си програма за физическа тренировка той се беше учил да плува в подземни басейни. Щеше да е един от малцината, които щяха да използват на практика това умение. «Колко странно — размишляваше той, — че мютите не са си направили труда да се научат да плуват.» Но за същите хиляда години те не бяха научили да строят и кораби въпреки контактите си с майсторите на желязо. И имаха някои странни идеи — като например предпочитанието да спят на открито вместо под дърветата в гора, и всичко онова за Талисмана, Мо-Таун и Небесните гласове. Преди година той се отнасяше направо презрително към тези неща. Но сега… сега не знаеше дали не са прави.
Преди време сигурно бе имало сериозни основания за всички тези идеи. Рационалните обяснения обаче — въпреки забележителната памет на летописци като Мистър Сноу — се бяха изгубили. Нямаше съмнение, че някои мюти притежаваха изключителни сили. Дали беше «магия», или не, не беше важно. Магията бе просто дума, която можеше да се използва за неща или събития, които не можеха да се обяснят с достъпните знания. Достъпни всъщност за кого? Това беше истинският въпрос. Стив вече беше открил, че във Федерацията има различни нива на достъп до информация, и лично беше чул от устата на Генералния президент, че Първото семейство вярва в силата на мютската магия. Но може би Първото семейство знаеше още повече. Може би знаеше всичко, което трябва да се знае. Не бяха ли създали те КЪЛЪМБЪС и не контролираха ли водещия интелект на Федерацията? Неслучайно в полаганата три пъти на ден клетва за вярност Първото семейство се описваше като «Пазители на Знанието, Мъдростта и Истината».
Слънцето мина през западната врата, изпращайки златна топлина от небето. Облаците, които пламтяха в яркочервено и жълто, избледняха до бледомораво и виолетово, след това настъпващият мрак погълна бледата остатъчна светлина и те се превърнаха в студено пепелявосиво. Когато вечерта простря воала си над земята, планините на изток се сляха с небето. Цветовете и формите се размиха и сляха и създадоха нов свят без дълбочина. Островите — сега сенчести силуети сред море от загубило лъскавината си сребро — в един момент изглеждаха вълнуващо близки, а в следващия — недостижимо далечни.
Разузнавачите, изпратени от мечките около езерото, дойдоха да съобщят, че подземните хора не са направили опит да достигнат друга част на брега. Бяха още на острова.
Беше време да тръгне.
Повърхността на езерото беше зловещо спокойна. Но още не достатъчно спокойна. Дори сега от време на време нещо излизаше от дълбините и за момент подушваше въздуха, изпращайки концентрични кръгове върху водното огледало.
Стив вече съжаляваше за това начинание, но беше късно да се откаже. Разгневените мюти нямаше да се успокоят, докато останалите подземни жители не бъдеха убити. Щяха да чакат дни, седмици, ако е нужно, отнасяйки се към задачата с търпение и пълно себеотдаване, с които примитивният ловец преследва изплъзваща се плячка. За публичното оскърбление на Талисмана трябваше да се отмъсти. Как и защо малките противопехотни мини ги убиваха не ги интересуваше; техниките, с които можеха да бъдат открити и деактивирани, също не ги интересуваха. «Точно затова те никога няма да спечелят» — мислеше тъжно Стив. Но независимо дали това му харесваше, или не, той беше длъжен да го направи. Търговската група трябваше призори на по-следващия ден да поеме пътя си към корабите с колела. Той трябваше да приключи нещата бързо, преди Карлстром да получи погрешно съобщение и преди оцелелите да поискат спешна помощ. Ако АМЕКСИКО изпратеше подкрепление по въздуха или предприемеше спасителна операция, цялата ситуация можеше бързо да излезе извън контрол.