— Сигурно много боли…
Тя се нацупи в мрачна усмивка.
— Е, няма да танцувам валс.
— Можеш ли изобщо да се движиш?
— Само от врата нагоре. Вчера можах да допълзя дотук с помощта на Том, но… — тя се задъха — но не мисля, че беше добре за мен. Стрелата сигурно… е заседнала в гръбначния ми стълб.
Стив сложи ръка на подутия й корем.
— Това е лудост. Как са те изпратили в това положение?
— Спокойно, Стив. Няма да ставам майка-настойница. Това е УКВ-радиостанция. Пенопласт с… воден баласт… с цвят на тялото. Трябва да си съвсем близко, за да откриеш шевовете.
— Аз определено се излъгах. Но какво щеше да стане, ако…
— Диваците никога не се отнасят грубо с бременни жени — независимо откъде идват. Не го ли знаеш?
— Знам, че според тях нероденото дете е нещо свещено. За твое нещастие те, изглежда, са го забравили.
— Не можеха да видят по кого стрелят.
— И все пак поразиха всички ви.
— Не ми напомняй…
Стив се поколеба, несигурен как да формулира въпроса, който трябваше да зададе.
— Ти, хм… изпрати ли сигнал за помощ?
— Още не. Има един скрит цип, но не мога да го достигна със зъби.
— Означава ли това, че…
— Да. Ти трябва да им кажеш какво се случи.
— Не знам позивните кодове, които използваш.
— Въведи името си и поискай помощ. След като се идентифицираш, апаратът ще ти каже каквото трябва да знаеш.
— Ох, разбира се. — Той изруга под нос. — Много лошо. Ако знаех, че участваш в тази операция…
— И какво щеше да направиш?
Стив разпери ръце.
— Не знам. Твоите хора провалиха всичко — оставиха следа, широка цяла миля. Предполагам, че залавянето ви не е било част от плана.
— Да… наистина много лошо, нали?
— Наистина…
Тя се смръщи от болка.
— Виж… радвам се, че си ти. Том нямаше да издържи дълго… с толкова силно кървене… ние се тревожехме, в случай че той… не ме вземе със себе си. — Очите й се спряха върху неговите. — Но на теб мога да разчитам, нали, компадре?
Стив се намръщи.
— Абсолютно, но… сигурна ли си, че го искаш? Може би има…
— Слушай, както стоят нещата, ти ще ми направиш услуга. Съгласен ли си?
— Да…
— Том…
— Мъртъв е — тихо каза Стив. Разбираше, че Лундквист не може дори да си обърне врата. «Велика небесна майко, по кой път да тръгна?» Той погали Лундквист по челото и извади бойния си нож от ножницата на крака. — Кажи ми нещо. Откога си в АМЕКСИКО?
— Не бива да питаш за такива неща. Но като виждам как стоят нещата… Минах през Рио Лобо една година преди да вляза в Академията. И знаеш ли какво? Аз те препоръчах. — Лундквист потисна конвулсията от една остра болка и успя да се усмихне криво. — Смешно, нали? — Дишането й се накъса. — Слушай, обещай ми едно нещо. Не им позволявай… ти знаеш… да ме изядат…
— Обещавам.
Тя затвори очи.
— Благодаря. Това беше единственото… от което се страхувах.
Стив прекара пръсти по несресаната й коса и надолу по тила й, после я целуна нежно по клепачите и полуотворената уста.
— Устните ми са сухи — прошепна тя. — Имаш ли вода?
— Да, разбира се, ето… надигни се… — Той хвана здраво косата й, издърпа главата й назад, опря върха на ножа в извивката на шията й и го заби в мозъка.
Пий, майко…
Глава 16
Търговската група, водена от Брикман и Блу-Тъндър, включваше почти триста мечки, сто вълчици и сто и петдесет слуги и носачи. Тридесет й двамата пленени ренегати, отново завързани един до друг по двойки като впрегнати волове, бяха разпръснати из колоната.
След като напусна Южен Уайоминг, процесията тръгна на североизток през територия, някога владение на Да-Кота и Мине-Сота, древни родове, унищожени, когато Ши-Карго бе станало силно и се бе пренесло на запад от родното си място край свещените води на Ми-Шиган.
Макар че пресичаха земя, населена от съперничещи племена, нищо не пречеше на придвижването им. Прътите, маркиращи територия, се носеха високо вдигнати от началото до края на колоната и украсени със знамена и венци от листа и пролетни цветя, съобщаваха за мирните им намерения. Това беше времето, известно сред мютите като «Ходене на водата» — кратък период, когато старите съперничества спираха, докато племената Плейнфолк се съберат за размяна с майсторите на желязо.
Групата на М’Колите напредваше с темпо, известно като спокойно, което за техните пленници изглеждаше като ускорен марш. Хайки, обикновено от четирима души, с вдигнати пръти за територия, отиваха далеч пред всеки фланг, после се връщаха при колоната да докладват какво са видели. Нямаше никакво ловуване; да се вземе месо от чужда «територия» означаваше да се наруши споразумението за примирие. Ако не бъдеха дадени дарове храна, племената ядяха само каквото си носеха. Всеки ден по залез-слънце украсените пръти се забиваха за маркиране на голям квадрат. В средата се запалваше голям огън, от който се запалваха по-малки огньове за готвене. Даваха храна и вода на нарушителите и след това ги оковаваха за през нощта. Пееха се огнени песни, пушеше се трева и после всички лягаха да спят в пътните си кожи.