Ако чрез духа на Талисмана тази кратка хармония можеше да се продължи, Сан’Пол и М’Уоки вероятно щяха да преминат на страната Ши-Карго; а Сан’Луис и С’Нати на страната на Д’Троит. Племената Д’Троит бяха най-голямата заплаха сред Плейнфолк за първенството на Ши-Карго. За тези две групи «ходенето на вода» беше като балансиране на ръба на нож, защото те бяха — буквално — готови да започнат бой всеки момент.
През последните сто години мирът беше нарушаван двадесет и три пъти, в които Д’Троит водеше с четиринадесет към девет. Споровете, от които следваха малки щети, не се смятаха за нарушение. За черни точки — или почетни точки, зависи от гледната точка — се смятаха по-сериозните инциденти с един или повече убити като резултат от замахване с нож. Според Мистър Сноу Д’Троит открай време бяха подли и гадни.
През следващите четиридесет и осем часа пристигнаха останалите търговски групи и изградиха лагери до другите от същата кръвна линия. Резбованата търговска върлина, забита до брега, където щяха да пристанат корабите на майсторите на желязо, се издигаше над един свободен квадрат, очертан с камъни, в който щяха да се извършват преговорите. В незаетия център на съседното осмоъгълно лагерно място имаше по-малка осмостранна площ, известна като «Бизонския пръстен». На всеки ъгъл на тази площ имаше купчина дърва, висока шест стъпки. Мистър Сноу обясни, че тези купчини ще горят, докато всички си тръгнат. Бизонският пръстен беше мястото, където се провеждаха срещите между представителите на различни племена и където летописците се събираха да обменят информация и се редуваха да разказват историята на Плейнфолк на очарованите слушатели; а когато паднеше мрак, там се изпълняваха огнените песни и певците се надпреварваха да възхваляват храбростта и бойните подвизи на своите племенни братя и сестри.
По традиция на никого не се разрешаваше да носи оръжие в площта, заградена от осмоъгълника, или извън границите на своя лагер. Също според обичая групи екстравагантно украсени воини дефилираха около периметъра на лагера и гледаха предизвикателно всички. За тези групи се казваше, че се «перчат с мъжеството си». Словесните двубои — обикновено подигравателни забележки и фино прикрити обиди на «огнената реч», бяха главната причина за спорадичните изблици на насилие. Лидерите на родове, работещи в групи с представител от всяка кръвна линия и упълномощени, ако е необходимо, да чупят глави, обикновено успяваха да потушават всяка бъркотия.
Мистър Сноу се безпокоеше, че и този път може да възникне някоя бъркотия. Когато племената се разположиха на лагер, стана ясно, че М’Колите са хванали най-много ренегати. И за да стане положението още по-лошо, бяха хванали повече, отколкото Д’Троит изобщо бяха хващали някога. Тяхната най-голяма плячка — според Д’Вайн, един стар враг на М’Кол — беше едва седем. Д’Троит очевидно бяха недоволни от късмета на съперниците си и многобройните групи перчещи се мечки М’Кол не спомогнаха положението да се подобри.
Осемнадесетгодишният Стив смяташе, че вече е имал достатъчно трудности за до края на дните си, и стоеше настрана. Това събиране на представителни групи от всяко племе беше невероятна гледка и той разбираше, че вероятно е първият трекер, който не само е негов свидетел, но и участник в него. Ренегатите от последните години вероятно бяха видели нещо от това, което той виждаше сега, но те не се бяха върнали да разкажат за него. Той пръв щеше да го направи. Това беше една уникална възможност да наблюдава Плейнфолк и той беше решил да се възползва от нея максимално.
Накичен с шлем с пера и плочи по тялото — красиво украсени от Найт-Фивър, — Стив обикаляше и запомняше всичко, което виждаше и чуваше. Карлстром беше казал, че мютите нямали чувство за национална принадлежност и никаква съгласувана управленска структура. Но все пак те бяха тук, заедно, и не враждуваха. Начинът, по който беше организиран лагерът, съществуването на мироподдържащи групи и фактът, че подобни събирания се бяха провеждали през последните сто години, беше доказателство, че сътрудничество между различни племена и кръвни линии е възможно. Но въпреки това годишно празненство тъжният факт беше, че нямаше никакво смесване или търговия между племената, никакво обединяване на ресурси. Щом се върнеха на териториите си, всичко се разпадаше.
Трудно беше да се разбере защо е така, но това, изглежда, потвърждаваше утвърдената във видеопрограмите «Вдъхновение» теза, че само силно, вдъхновено ръководство може да създаде организирано и дисциплинирано общество, в което хората да живеят и работят в хармония. Мютите можеха да постигнат такова чувство на общност на ниво племе, но не можеха, или нямаше да могат да отидат по-далеч. Идеята за живеене в мир със съседите си им изглеждаше така абсурдна, както техните идеи за живот и смърт бяха изглеждали най-напред на Стив. Причината, която лежеше зад тяхното сегашно отношение, сигурно бе дълбоко вкоренена в психиката им от Войната на Хилядата слънца или беше болезнената последица от нея — периодът, наричан от Мистър Сноу Великия леден мрак, когато, изглежда, на повърхността на земята не бе останало никакво живо същество.