Сякаш за потвърждение корабите отговориха, като изпратиха към небето вълна подир вълна многоцветни ракети. Стив гледаше с отворена уста как експлодират, изхвърляйки водопади от звезди, които се пръскаха и изпълваха небето с блестящи потоци светлина с цвят на дъга.
От гърлата на пет хиляди мюти излезе едно боботещо «Хейй-яааааа».
— Никога не пропускат да ни впечатлят — сухо каза Мистър Сноу.
— Ние също имаме ракети — каза Стив. — Но те правят друг вид впечатление.
— Значи…
Стив остави забележката му без внимание.
— Кажи ми… знаците на тези вимпели… означават ли нещо?
— Формите… като тази шарка на цвете например… са отличителни знаци на къщите, които притежават корабите. Майсторите на желязо са войнствени хора като нас, но вместо племена имат родове. Имат дори първо семейство.
— Но не Генерален президент.
— Не. Техният най-голям вожд се нарича шогун.
— Ами другите знаци? Онези, които приличат на животински следи… или на мъртви паяци?
Мистър Сноу се усмихна.
— Добро сравнение. Нямам представа какво означават, но в Старото време са били известни като идеограми. Това са знаци на думи, които говорят мълчаливо на окото.
Значи… майсторите на желязо можеха да четат и да пишат.
— Никога не съм виждал нещо подобно — отбеляза Стив.
— Това е странен език — призна старият летописец. — Съвсем неразбираем за ухото и окото. За щастие те могат да говорят и като нас, но по странен начин… сякаш имат змийски език.
— Защо ги наричате «мъртви лица»?
— Ще видиш. — Мистър Сноу хвана Стив за ръка и го отведе настрана. — Едно предупреждение. Аз гледам на теб с чувство на дружба и високо уважение, но ти си вироглав млад мъж и понякога говориш необмислено. Аз, понеже съм по-стар и по-умен, знам, че тези твои приказки идват от твоя безспорен кураж и… за съжаление… от твоето високопарно самомнение. С годините държането ти може би ще стане по-обмислено, но дотогава…
— Мисля, че те разбрах…
— Дотогава си мери приказките. Хората, които ще срещнем, нямат абсолютно никакво чувство за хумор. Тяхната идея за шега е да гледат как на някой му забиват нажежен до червено шиш в задника.
— Това показва колко е добре да се търгува с тях.
— Може и да не е голямо удоволствие, но те предлагат подобри условия от Федерацията.
Стив се намръщи.
— Нали точно това казах.
Мистър Сноу го потупа по ръката.
— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти си твърде чувствителен за трекер. — Видя, че очите на Стив се върнаха към приближаващите се кораби. — Сега гледай. Не се надувай и ако някой от тях те навика, не се пали, а се дръж раболепно. Избягвай да ги гледаш в очите и се покланяй дълбоко. На тях това им харесва. Правят го непрекъснато.
— Нещо друго?
— Не, това е всичко.
Колелата на корабите започнаха да се движат по-бавно, после се завъртяха в обратна посока, разбивайки водата под кърмата на бяла пяна. Водещият кораб даде заден ход и се завъртя. Изпод носа нагоре се надигна вода и се видяха още колела — вероятно за подпомагане на извършването точно на такава маневра. Корабът пусна котва в дълбоката вода и спусна трапа; другите два продължиха внушителното си движение напред.
Сега, когато бяха по-близо, Стив можеше да оцени внушителните им размери. Ешелоните на Федерацията бяха по-дълги, по-източени и технически по-съвършени, но пред тези огромни плаващи крепости те изведнъж му заприличаха на недоносчета. Чу се пронизително стържене на обковано с желязо дърво в чакъл, двата кораба изкараха плоските си челни секции на полегатия бряг и спряха. Шепот на очакване поздрави появата на първите майстори на желязо — ниски, набити, тъмнокожи, с широка бяла лента на лицата от челото до брадичката. Като се разделиха по двама, майсторите на желязо нагласиха от двете страни на носа на кораба дървени пешеходни пътеки във формата на решетка — една за качване и една за слизане на брега. Групи мюти нагазиха в плитчините, хванаха краищата, пренесоха ги на брега и ги нагласиха здраво върху камъните. След това се наредиха в две плътни редици, които започваха от края на водата до носа на корабите и се срещаха на карето зад стълба за размяна.
Сега там стоеше Мистър Сноу с двама старейшини М’Кол и вождовете на други племена. Стив, който си беше проправил път с лакти до предната редица зрители, си помисли, че старият летописец рядко изглежда толкова внушителен. И сигурно още по-рядко така спретнат — дрехите му бяха прясно боядисани и украсени с допълнително зашити пера и камъни, блестящата му бяла коса бе сплетена и украсена с панделки.