След като формалностите свършиха, самураите извикаха администраторите си — длъжностни лица с по-нисък ранг, които можеха да пренесат казаните думи в мълчалива реч.
Старейшините от всяко племе чакаха търпеливо пред група маскирани писари, снабдени с четчици и някакви рола, които Мистър Сноу нарече хартия. С четчици и черна течност, наречена мастило, писарите отбелязваха подробности за броя на племето — мъже и жени воини, старейшини, майки кърмачки, деца и така нататък. Бързината, с която изписваха различните символи, беше изумителна и Стив се учуди на сръчността им.
Официално обявената цел на този «търговски регистър», който се актуализираше всяка година, беше да позволи на майсторите на желязо да оценят бъдещите нужди на Плейнфолк. Стив си помисли, че Карлстром би дал дясната си ръка за такава информация. Проблемът беше, че тя бе съвсем недостъпна. Събираше се на ръка по такъв примитивен начин, че всъщност беше невъзможно да се обработи. Всички данни бяха записани със символи, които можеха да разберат само майсторите на желязо, а и обемът на пълния регистър щеше да направи кражбата много трудна.
Стив се разходи покрай корабите с надеждата да зърне Клиъруотър. Напразно. Цял час разглежда палубите и надпалубните настройки с веранди, надявайки се тя да се появи, но видя само още майстори на желязо. Утеши се с мисълта, че ако шогунът, господарят на Бет-Лем, смята доставката на един стрелолист и тайните на летене с двигател за нещо важно, с Кадилак и Клиъруотър може би също се държат като с важни гости. Ако бе така, те можеше да са на третия кораб, акостирал на известно разстояние от брега — богато украсения съд, с който беше пристигнал Яма-Шита.
От онова, което беше видял досега, мъртвешките лица бяха много дисциплинирани, знаеха как да си свършат работата и очевидно можеха да се грижат за себе си. На такива хора можеше да се разчита. Освен дългите — и къси — извити саби някои от самураите носеха лъкове — не арбалети с приклади като на пушка, високо ценени от мютите, а леки елегантни двойно извити лъкове. Носеха ги на гърбовете си в плоски плетени колчани заедно с дълги стрели с пера. Корабите, ризниците и оръжията им бяха доказателство за превъзходно майсторство, но всичко беше на ниско ниво. Нямаше признаци да владеят наричаното от мютите «високо майсторство» — технологическите чудеса на електронната ера.
Обществото на майсторите на желязо, изглежда, се намираше по средата между това на трекерите и на мютите и бе съвсем различно. Майсторите на желязо бяха поели по трети път. Но откъде бяха дошли? И как бяха оцелели през Холокоста? Бяха ли имунни към разпрострялата се по въздуха от отровното присъствие на мютите болест? Или бяха просто друг вид полухора, отцепила се кръвна линия, сега криеща се под маски и брони и кодиран безсмислен език? Много въпроси, на които той вероятно никога нямаше да намери отговор. Но… ако майсторите на желязо бяха различна раса, оцеляла през Холокоста или по някакъв начин възникнала по-късно, тогава можеше да има и други раси. Можеше да има дори други земи отвъд източното и западното море… с различни хора с различен начин на правене на нещата. Хора, които може би дори никога не бяха чували за Първото семейство.
Въпреки бунтарската природа на Стив мозъкът му беше толкова силно промит, че му беше трудно да си представи това. Във Федерацията всичко бе просто. Светът беше разделен на «ние» и «те», трекери и мюти. Нямаше никакви «ако» и «но», никакви съмнения. Пътят напред беше ясен. Всички знаеха кои са и какво трябва да правят. Но сега…
Мислите му се върнаха към Клиъруотър. Той се замисли дали да не доплува до кораба с колела на Яма-Шита, после реши да потърси Мистър Сноу за съвет. Имаше прекалено много неизвестни. По-добре бе да почака и да види какво ще стане.
В края на деня майсторите на желязо се прибраха на корабите си и се оттеглиха от брега да пуснат котва за през нощта. Стив слушаше командите им и не можеше да разбере нищо. Езиците им сякаш бяха залепени за гърлата им.
Той се върна при огньовете за готвене. Там свиреха музиканти с пръчки и барабани и мютите пееха под съпровода на вятърни свирки и ударни инструменти, играеха игри с оцветени камъчета върху парчета бизонска кожа, разчертана на квадрати, потропваха рап на групи и изобщо си прекарваха добре. Една от главните цели на празниците, продължаващи цяла седмица, беше участниците в похода да си прекарат весело. Въздухът беше наситен с пушек от лули — човек се опияняваше само като го диша.