Това вече беше прекалено. За Стив не бяха чужди теориите за конспирация, но жестокостта на такова престъпление срещу поколения нищо неподозиращи трекери го зашемети.
— Това не може да е вярно! Трябва да има друго обяснение.
— Дай го тогава.
— Но къде е доказателството?
— Ние с теб сме доказателството! — извика Джоди и посочи най-близките ренегати. — Огледай се! Ако казаното от Семейството е вярно, всички тези момчета трябваше вече да са мъртви!
Стив поклати глава.
— Не… това е глупаво. Татко Джак е герой. Защо ще убиват герои?
— За да ни държат под контрол — отговори Джоди. — Да спрат бягството на хора.
Стив се намръщи.
— Но защо някой ще иска да избяга от Федерацията? Първото семейство се е заклело да ни върне в света със синьото небе. Затова са всичките усилия и жертви. Какво е станало, Джоди? Когато двамата с теб бяхме на «Дамата», ти беше горда да си пионер. Лично ми го каза. Да не искаш да ми кажеш, че нищо от това вече няма значение за теб?
— Разбира се, че има. Но ти как имаш нахалството да ме питаш, след като си се облякъл така?! Аз все още съм трекер и винаги ще бъда. Единственото, което се опитвам да ти набия в главата, е, че Първото семейство ни лъже. Над земята е безопасно от петдесет години… може би дори от повече!
— Това са ренегатски приказки, Джоди! Не можеш ли да разбереш? Малоун и другите са ти внушавали тези глупости, за да те обърнат срещу Федерацията. Но това е просто перверзна фантазия. Те са пушили прекалено много рейнбоу. Искаш ли да знаеш какво мисля? Има хора, които се разболяват, и други като теб и мен, които не се разболяват. Роз ми каза, че в Института за живот провеждали клинични изследвания на мюти с прави крайници от няколко десетилетия — опитвали да изолират генетичния механизъм, който ги прави имунни. Кой казва, че не са намерили отговор? Всички ние сме създадени в Института за живот. Може би ние с теб… и другите… сме родени с тази «магическа капсула» вътре в нас.
Джоди го изгледа безизразно.
— Интересна теория…
— Не е по-скандална от онази, която ти току-що изложи.
— Прав си, не е.
— Както казах, аз имах време да помисля върху нещата… да задам няколко неудобни въпроса. Но като те слушам как говориш, си мисля, че може би малкото знание е опасно нещо. Ние с теб просто не знаем достатъчно, за да можем да разберем цялата картина. Може би нещата не са така прости, както ни се иска на нас, и може би устройството на Федерацията не е толкова съвършено, колкото трябва да е, но… такъв е светът. Мисля, че е важно да вярваме, че хората на върха правят най-доброто, което могат. Ако ние запазим вярата си и правим същото, ще спечелим.
Тя помисли малко, после каза:
— Бъди честен с мен, Брикман. Ти от Семейството ли си?
Стив се намръщи, после се засмя.
— Що за странен въпрос! Наистина ли мислиш, че щях да съм тук, ако бях?
— Не съм вчерашна. Миналата година беше шестото ми излизане. Семейството е навсякъде.
— Може би си права. Но аз не съм от тях… и това е истина. Макар че, ако бях, предполагам, бих твърдял същото. — Той се усмихна. — Не говориш сериозно, разбира се. Искам да кажа, ако наистина мислиш, че съм от Семейството, щяхме ли да водим такъв разговор?
— Защо не? Сега те не могат да ми направят нищо. — Тя го погледна внимателно. — Тревожиш ме, Брикман. Мислех, че съм те разбрала, но сега… Просто не знам какво целиш. Може би Малоун беше прав. Може би ти наистина си агент.
Стив стисна силно ръцете й.
— Чуй ме и слушай добре. Аз не съм от Семейството и не съм агент… каквото и да означава това. Аз съм просто човек, който прави всичко, за да се бие за онова, в което вярва. Това включва и теб.
Джоди, изглежда, прие сериозно последната забележка — макар и с известно нежелание.
— Е… винаги е добре да знаеш кои са ти приятелите.
— Виж… независимо какви са обстоятелствата, ако се срещнем отново, единственото, което искам, е честно отношение.
— Ще го имам предвид.
— Благодаря. И ако не успея да те видя отново, преди да те отведат… късмет и…
Тя стисна протегнатата му ръка.
— Успех…
Глава 17
Стив прекара следващия ден по подобен начин — ходеше и запомняше всичко, което вижда и чува. После го намери Мистър Сноу.
— Точно теб търся — каза той и го отведе до една голяма група мечки, които се бяха струпали около Блу-Тъндър. Блу-Тъндър държеше нещо, което приличаше на пушка.
— Какво е мнението ти за това?
Стив взе оръжието от ръцете на мюта с почтително кимване и внимателно го разгледа. Никога не беше виждал такъв странен предмет. Беше добре изработено оръжие, направено от стомана и месинг, с полиран приклад от твърдо тъмно дърво. Но нямаше оптически мерник; само малка пластинка отпред и разграфен блок, който можеше да се движи по калибрирана скала, монтирана на задния край на единична цев с вътрешен отвор колкото водопроводна тръба. Магазинът представляваше странен въртящ се метален цилиндъра с пробити в него десет дупки. Два стоманени купола покриваха задната и предната част на цилиндъра, там където той се подаваше от двете страни на приклада. В задната страна на цевта над цилиндъра имаше плосък блестящ метален ударник, който можеше да се изтегля назад с палец и когато се натиснеше спусъкът, удряше напред. Това караше цилиндъра да се завърти надясно и докарваше под ударника друга дупка.