— Тези дупки трябва да са за патрони…
— Точно така. С железни куршуми. Слагат се в дупките отзад. Натисни този предпазител.
Стив го натисна. Барабанът, прикладът и цилиндърът се отвориха, завъртайки се напред около един щифт, разположен точно пред предпазителя на спусъка. Стив върна цевта на мястото й и разгледа долната страна на приклада.
— Къде слагат бутилката с въздух?
— Не се използва компресиран въздух. Всеки патрон е напълнен с прах, който го изтласква.
— Каква прах?
— Наричат я барут. Нали видя фойерверките. Подобен е на онова, което кара ракетите да летят във въздуха. — Мистър Сноу освободи един палец на приклада точно над предпазителя на спусъка и отмести назад малка покривна плоча. Вътре имаше вдлъбнатинка с централна втулка и примитивен механизъм за освобождаване.
— На този клин се поставя една навита хартиена лента, която минава под ударника. На лентата има малки плоски мъниста от същата специална прах. Когато се натисне спусъкът, ударникът удря едно от мънистата. От него изскача искра и запалва задната страна на патрона. Бум! И патронът излита. Когато пуснеш спусъка, под ударника се премества ново парче от лентата.
Стив се усмихна.
— Интересна идея. Каква е далекобойността?
— Половин стрела. Вие я измервате различно. Яма-Шита каза, че е същата като на вашите пушки. В някои отношения дори по-добра.
Стив издърпа ударника назад и натисна спусъка, за да го освободи.
— Ако трябва да се прави това при всеки изстрел, нашите пушки са по-добри — те изстрелват три куршума наведнъж и имат много по-голям пълнител.
— Така е. Но Яма-Шита изтъква, че вашите пушки не са ни от полза. След като вятърът в бутилките се свърши, те са просто парче боклук. Вашите господари не са глупави. Те са се постарали онези, които видят светлината и избягат от тъмните ви градове, да няма с какво да се бият.
— Прав си. Никога не ми бе идвало наум. Железен патрон със стоманено острие, калибър 0.225. Десет изстрела срещу магазин с шестдесет за троен залп, автоматична или единична стрелба. Експлодиращ барут, огън, пламък, шум. Конструкция от каменната ера. Трекерите ще могат веднага да установят местоположението на стрелеца. И с тази мерникова система и далекобойност как може да се гарантира улучване на целта? Ще вземе ли някой такова оръжие?
— Не. Това е специална награда за доставката на стрелолиста. Получаваме сто. Ако ги използваме да убиваме подземни хора следващата година, Яма-Шита ще донесе още и другите племена ще се възползват от възможността също да получат такива.
— Хм… Знам, че не ми е работа, но трябва да призная — не съм впечатлен. Всъщност, ако искате честното ми мнение, това оръжие не струва пукната пара.
— Яма-Шита казва, че в Старото време всички смъртоносни оръжия са били на този принцип.
— Дори да е било така, това е било много отдавна. Оттогава сме отишли доста по-напред.
— Ха, напред! Това е смешно.
— Не се шегувам, древни. Ти си ми казвал, че знам малко за света със синьото небе и за времето преди той да съществува. Все още имам много да уча.
— Трябва също и много да отучваш. Това нещо не изпраща нагоре голям брой цветни звезди. То изхвърля парче желязо толкова дълго и толкова дебело, че може да спре тичащ бизон.
— Наистина ли?
— Да. И след като може да направи това, значи ще може дори отдалеч да се справя с твоите хора.
— Имаш ли някой от тези патрони?
— Не. Но видях един. Яма-Шита обеща да ни демонстрира силата им.
— Кога?
— Сега. Ти дойде точно навреме.
На носа на най-близкия кораб настъпи оживление. Група майстори на желязото — самураи и червени — излязоха на пътеката и заслизаха в нишка по един. По средата имаше трима боси — ръцете им бяха здраво завързани зад гърбовете. Бяха облечени само в червени парцаливи панталони. Плакати със странни думи-знаци висяха на шиите върху неокосмените им жълтеникави гърди. Те вървяха с наведени глави и вместо с обикновените маски лицата им бяха покрити с парчета сламена рогозка с дупки за очите и ноздрите.