— Искаш да кажеш като Мо-Таун, Небесните гласове и Талисмана? Това не е съвсем вярно. Аз избегнах смъртта толкова много пъти, че започвам да мисля, че може би някоя сила бди над мен. — Видя циничното недоверие в погледа на стареца. — Наистина.
— Чудесата никога няма да свършат.
— Добре, ти ми каза, че не обичаш Д’Троит, но все още не си ми обяснил защо Плейнфолк са толкова разделени. Найт-Фивър ми каза, че дори племената Ши-Карго воюват помежду си.
— Това е дълга история, Брикман. И тя се е случила много отдавна. Ако и двамата сме тук тази зима, остани в колибата ми някоя нощ. Ще седнем на рогозката, ще пушим и ще ти я разкажа.
— Защо не сега? — настоя Стив.
— Сега умът ми е зает с други неща.
— Какви?
— Пушки…
— Какъв е проблемът?
Мистър Сноу махна уморено с ръка.
— Старейшините на племето смятат, че не трябва да ги вземем. — Той разказа на Стив за проведеното обсъждане — на моменти разгорещено — между старшите членове на делегацията на М’Кол, които съставяха търговския съвет. Те бяха последните арбитри за сделките с майсторите на желязо. Бяха се опитали да постигнат съгласие с търговските съвети на другите племена за стандартните норми на размяна — нелека задача, когато всеки се опитваше да надхитри другите.
Най-гръмогласната опозиция беше дошла от онези, които виждаха приемането на оръжието като по-нататъшна ерозия в традиционната храброст на Плейнфолк. Мистър Сноу разбираше достойнството на този спор, но вярваше, че размяната е неизбежна. Старите начини на воюване трябваше да се изоставят. Иначе Плейнфолк щеше загине. Традиционалистите бяха отговорили, че голямото дърво, стожерът на Плейнфолк, ще изсъхне и умре от срам. Че племенен брат ще бъде разделен от племенна сестра като пожълтяващи листа от вятър, разпръснати по лицето на земята и засипани с пепел. Ако не се придържаме към великата истина, казваха консервативно мислещите, към основните ценности, чрез които човек измерва себе си и чрез които се дефинира обществото, тогава заслужаваме да бъдем изтрити от лицето на земята и да бъдем забравени.
Търговският съвет не желаеше да приеме новите оръжия и от практически съображения. Ако ги приемеха, това щеше да повиши тяхната зависимост от майсторите на желязо. Стрелите, които идваха с арбалетите, бяха до голяма степен възстановими, тъй като наличните количества повече или по-малко оставаха постоянни. Но с новото «дълго остро желязо» нямаше да е така. След като излезеше от цевта, «железният пръст» не можеше да се използва повторно. Само майсторите на желязо можеха да го напълнят с небесен огън и да доставят лентите с мъниста. Ако оръжието станеше основна част от въоръжението на Плейнфолк, те щяха да останат вечно във властта на майсторите на желязо, принудени да търгуват независимо от цената. С бързото намаляване на броя на червенокожите това щеше да означава изпращане на все повече и повече племенни братя и сестри надолу по реката. След като миналата година М’Колите бяха понесли тежки загуби срещу «Луизианската дама», това беше нещо, което не искаха да правят. Дилемата беше почти неразрешима, защото ако Плейнфолк не се снабдяха с по-мощни оръжия, щяха да понесат още по-катастрофални загуби, когато дойдеха още железни змии.
— И как стоят нещата сега? — попита Стив.
— Оставих ги да спорят. Минах през тази глупост преди дванадесет години, когато Яма-Шита се появи с първите арбалети. Всички предсказваха, че небето ще се срути върху нас, но както виждаш, ние още сме тук.
— Може да се изненадаш, но аз разбирам как се чувстват. Само на воини, които са дъвкали кост, се разрешава да използват арбалет в бой… и то само срещу подземни хора. И при това човек трябва да е силен физически, за да може да използва това проклето нещо. Но при пушката… при нея е достатъчно да използваш един пръст. Седем или осемгодишно дете може да бъде научено как да си служи с нея… и да убие възрастен мъж. Ти видя далекобойността, която има пушката. В ръцете на добър стрелец нито ще видиш, нито някога ще научиш какво те е ударило.
— Точно така. Точно така е свършило Старото време. Онези, които са започнали Войната на Хилядата слънца, никога не са пролели кръв, нито са изпитали храбростта си пред лицето на смъртта, никога не са победили миризмата на страх, нито са усетили вкуса на победата. Заровени под земята в илюзорен свят, създаден с висока технология, те са изгубили контакт с истината. Надменни живи същества, неосведомени за чудесата на естествения свят и недокоснати от неговата красота, те са станали плячка на фалшиви мечти за власт, не са обичали нищо, освен гигантските железни птици на смъртта, чиито леговища са споделяли. Слабите пръсти на тези бели червеи са превърнали небето в пепел и са потопили света в големия леден мрак.