Нямаше значение. Неговата скрита враждебност към Първото семейство излезе на повърхността и отнесе всякакви колебания; даде му обновено чувство за цел. Онова, което те не знаеха или не бяха склонни да му кажат, щеше да научи сам. Щеше да отиде надолу по реката като обикновен работник. Това щеше да му даде възможност да види злокобните Огнени ями на Бет-Лем и земите, които граничеха с Източно море. Щеше да отиде, за да намери Клиъруотър и да я освободи — и да доведе и Кадилак въпреки изразеното от него желание да остане на изток. Ако Мистър Сноу умреше, Кадилак трябваше да е тук, за да заеме неговото място, но имаше и нещо още по-важно. Плодовете от неговата работа за майсторите на желязо трябваше да бъдат унищожени. Не можеше да се допусне раса с такива умения и с такъв войнствен характер да оспорва въздушното господство на Федерацията. И, разбира се, не трябваше да им се разрешава да построят летящи машини с помощта на някой, който нарича себе си «Стив Брикман». Първото семейство може би нямаше да знае до какво точно са се добрали майсторите на желязо, но цялата история рано или късно щеше да излезе наяве. А когато това станеше, той нямаше да може да избегне обвинението, че стои в основата на всичко. Но можеше да ограничи вредите, да ги спре още в зародиш.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той се готвеше да предприеме пътешествие в неизвестното. Разчиташе единствено на невероятното си щастие и — може би — на Талисмана. Макар че се беше заклел в себе си да вярва в идеята за един невидим благодетел, Стив нямаше намерение да остави всичко на шанса. Щеше да вземе бойния си нож и тоягата с остриетата, която Клиъруотър беше оставила на грижите на Найт-Фивър. Мютката с челюсти като багер може би беше забравила съобщението, което вървеше с тоягата, но Клиъруотър му беше говорила чрез тоягата. Тя беше повече от знак на любов и неговите съображения да я вземе съвсем не бяха сантиментални. Зад акта на предаването лежеше една по-дълбока цел, която беше станала кристално ясна, когато беше взел тоягата в ръцете си да се бие срещу трекерите до езерото. Тогава беше почувствал, че дървената тояга е оживяла, пулсира със странна сила, която се беше вляла в тялото му, давайки му почти свръхчовешка бързина и мощ. Беше се опитал да се убеди, че си въобразява, но дълбоко в себе си знаеше, че е истина; осезаем израз на мютската магия. Клиъруотър, чиято сила на два пъти го беше спасявала от смърт от ръцете на Мотор-Хед, бдеше над него.
Мистър Сноу безцеремонно беше отхвърлил предложението му да скрие оръжия на кораба с колела като невъзможно. Сигурно беше вярно, че тоягата му не можеше да се пренесе на борда по време на товаренето. Общите работници бяха единствените мюти, които бяха допускани до дървените пътеки, но преди да стъпят на тях бяха длъжни да се съблекат голи, да се измият в езерото, после да сложат памучна препаска, която само прикриваше гениталиите им, но иначе ги оставяше с голи задници, както ги е майка родила.
Тъй като Стив не беше един от тях той беше длъжен да остави багажа си на брега, но вечерта, когато корабите се оттеглиха, той попита товарачите какво и кого са видели. От тези разговори можа да си състави частична картина за вътрешността на кораба. Не беше толкова подробна, колкото би желал, но поне щеше да може да се ориентира, когато се качи на борда. Не с другите общи работници на сутринта, а тази вечер, докато корабите бяха на котва навътре в залива.
Успя също да открие, че мютите от племето М’Кол ще пътуват на левия флангови кораб — онзи, боядисан главно в черно и сребърно. Заловените ренегати щяха да бъдат разделени между него и другия, боядисан в черно и златно. Корабът на Яма-Шита, в червено и златно, най-украсен от трите, не пренасяше човешки товар.
Планът на Стив беше да преплува под прикритието на тъмнината до кораба в черно и сребърно и да скрие ножа и тоягата на най-сигурното място, което може да намери. Нямаше абсолютно никаква представа колко ще продължи пътуването или какво ще стане при пристигането му. За това щеше да мисли, когато му дойдеше времето.
Следобеда групи мъже с бели ленти изнесоха тежки железни вериги от двата флангови кораба и ги донесоха на червените ленти, които чакаха да оковат заловените ренегати. Китките на всеки ренегат бяха оковани във верига, която минаваше през ухо в железен колан, завързан около кръста му. Веригите позволяваха ръцете да бъдат вдигнати достатъчно високо, но само една по една. На глезена на единия крак слагаха тежки гривни, но без вериги. Бягството беше невъзможно. Всеки, който се опиташе да избяга, бързо щеше да се изтощи, а ако бе достатъчно глупав да скочи от борда, щеше да потъне като камък.