Когато Мо-Таун наметна тъмната си пелерина върху небето. Стив завърза ножа за левия си прасец, метна на рамо тоягата и тръгна, без да каже на Мистър Сноу или на някой друг какво е намислил. Излезе на три-четвърти миля на север от търговската върлина. Бързо се съблече, сгъна дрехите си, сложи ги под купчина камъни и влезе във водата. Предишното му плуване в езерото му даваше по-голяма увереност, но не беше забравил напълно страховете си от срещата с някое ужасно хлъзгаво същество.
Трите кораба, сега хвърлили котва извън залива, ясно се открояваха на фона на небето. Извитите веранди отпред, отстрани и отзад на горните палуби бяха окичени с фенери, които светеха с жълт пламък. Други по-големи фенери осветяваха предните и задните палуби, като външното осветление беше допълнено от фенери, които висяха над водата. Стив ги беше видял предишните нощи, но не беше разбрал, че тяхната цел не е само декоративна. Сега, когато приближи до кораба с бавни, тихи загребвания, видя, че те осветяват широка ивица вода около всеки кораб, което правеше практически невъзможно да стигне до кораба, без да го видят часовите.
Единственото решение беше да плува под вода. Тази мисъл не му хареса. Макар че беше преплувал половината езеро в преследване на Лундквист и сега успешно бе преминал същото разстояние, той не можеше да се реши да се гмурне под тъмната повърхност. Но друг начин нямаше.
Стив огледа кораба. Под квадратния нос имаше едно неосветено петно, но на палубата точно над него стоеше страж и изглежда, нямаше друг начин да се изкачи на борда, освен по тежката верига на котвата. Кърмата му се стори по-обещаваща — огромните дървени лопатки на колелото спираха светлината от фенерите на палубата. Ако можеше да се пъхне между задните лопатки, щеше да може да се изкачи по вътрешността на колелото до палубата. Пушекът, който беше видял да излиза от комините, му подсказа за движещата сила на кораба. Буталата — огромни дървени греди, подсилени с метални пръстени — които движеха колелата, бяха свързани с източник на парно налягане. Той вероятно беше разположен някъде на по-долните нива на корпуса. Стив не беше сигурен как е свързано всичко нагоре, но точката, в която буталата минаваха под линията на палубата, беше покрита с наклонен кожух. Това бе мястото, откъдето би могъл да влезе.
Досега беше забелязал дузина стражи — някои охраняваха входове, други патрулираха по двойки. Вътре сигурно имаше други. Стив се замисли как най-добре да продължи, след като се качи на борда. Маските осигуряваха чудесно средство за дегизиране, но непонятният език правеше ефективното превъплъщение практически невъзможно. А и майсторите на желязо може би сваляха маските си на кораба, когато бяха между свои. При тези обстоятелства ликвидирането на един от стражите и заемането на мястото му беше твърде рисковано. Не че сегашната му маскировка — на полугол мют — правеше нещата по-лесни. Той трябваше да разчита на елемента на изненада, както при плуването до острова. В безопасност на корабите и заобиколени от вода, майсторите на желязо нямаха никакво основание да се страхуват от появата на сухоземните си търговски партньори. Истинското затягане на дисциплината щеше да настъпи утре, когато мютските общи работници и ренегатите се качиха на борда. От този момент стражите щяха да са максимално бдителни, за да предотвратят евентуални бягства; но не биха очаквали някой да се качи на борда един ден по-рано, и то по собствена воля.
Стараейки се да раздвижва водата колкото се може по-малко, Стив заобиколи кораба да огледа верандите на десния борд, после излезе под кърмата.
Мистър Сноу нервно крачеше. Ролинг-Стоун и Мак-Трак, член на търговския съвет, го гледаха. И тримата бяха облечени в церемониалните си премени. Подозрението на Стив относно Мистър Сноу не беше съвсем неоснователно. Макар да не беше скрил нищо съществено, летописецът не беше предал изцяло отговора на Яма-Шита за Кадилак и Клиъруотър. Шефът на майсторите на желязо беше изтъкнал желанието си да направи по-нататъшна оценка на въпроса и беше поканил Мистър Сноу и двама мюти на частна аудиенция на борда на кораба — чест, неоказвана досега на никого от Плейнфолк.
Мистър Сноу не беше казал нищо на Брикман за тази покана — имаше си причини. Протоколът изискваше Ролинг-Стоун да е един от двамата, които да го съпровождат, и той беше избрал Мак-Трак пред Блу-Тъндър. Върховният воин, макар и достоен представител на племето, не беше най-блестящият ум и му липсваха социално привлекателни качества, които случаят може би изискваше. Мистър Сноу би предпочел да вземе Брикман поради неговата висока интелигентност, но той беше емоционално свързан със ситуацията. Ако заговореше, когато не бива, нещата можеха да се усложнят. И това не беше единственият проблем. Статусът на облачния воин все още беше само на почетна мечка. Ако го вземеше, това би било сериозна обида за Блу-Тъндър и би намалило неговия статус в очите на племето. Затова той избра Мак-Трак.