Въпреки това Мистър Сноу се чудеше какво обяснение да даде на Брикман, когато лодката дойдеше да ги отведе на кораба на Яма-Шита. Вече разбираше какво ще се случи, когато отидат там; нервността му се усилваше от мисълта какво може да направи Брикман, като разбере какво става и че не е бил поканен. Последното нещо, което искаше, беше облачният воин да се натрапи на групата.
Мистър Сноу напразно се притесняваше. Когато видя Мистър Сноу нагизден с ленти и кости, той не попита защо, а по времето, когато куриерът пристигна да съобщи, че лодката идва, Брикман беше изчезнал в нощта. Никой нямаше представа къде е отишъл. Тази новина даде основание на Мистър Сноу да се безпокои за друго. Той пое лулата, която си подаваха мютите в една близка група мечки, дръпна няколко пъти да успокои нервите си, после поведе другарите си към брега.
Сврян в едно от гигантските колела, Стив видя лодката да се отделя от кораба на Яма-Шита и да тръгва към брега. На носа и на кърмата светеха фенери. Екипажът се състоеше от обичайните бели ленти — четирима гребци и кормчия, — но богато украсената в червено и златно кабина, в която пътуваше Яма-Шита, не беше на палубата. На нейно място стоеше един безстрастен, разкрачен и със скръстени на гърдите ръце маскиран самурай. Зад него в подобни пози стояха неговите две «червени ленти» — и двамата държаха дълги тояги със знаменца. Лодката мина на петдесет метра от Стив. Той проследи с очи как се плъзга по накъдрената от вятъра вода, фенерите хвърляха кръгове жълта светлина в мрака.
От мястото, където беше, Стив можеше да вижда само високата търговска върлина — като силует на оранжевата светлина от огньовете на лагера на мютите. Видя малки фигури да излизат от тъмнината, за да посрещнат лодката, после тя тръгна назад. Стив разбираше, че губи ценно време, но любопитството му беше възбудено и нищо не можеше да го помръдне оттук, докато не види кой е в лодката. Самураят сега седеше с лице към тримата седнали пътници — един отпред, двамата един до друг отзад. Зад тях стояха двамата червени, флагчетата им се развяваха гордо от вятъра.
Беше невъзможно да различи чертите на хората на борда, но нямаше съмнение кой е белобрадият с лице към самурая. Старият хитрец. Значи затова се беше пременил така. Какво ли беше намислил?
Стив беше обхванат от неочаквано желание да доплува до тях и да подслуша разговора им, но здравият разум надделя. Ако го хванеха въоръжен до зъби, това можеше да провали тези, както изглежда, частни преговори и да изложи Мистър Сноу и другите двама на смъртна опасност — да не говорим за самия него. Съдбата на двамата другари на Мистър Сноу не го интересуваше много, но на този етап на играта той не можеше да рискува да изгуби летописеца. Още много имаше да се играе. Стив изчака, докато лодката стигне до кораба, видя как Мистър Сноу стъпи на стълбата и изчезна със своя самурайски ескорт, след това отново насочи вниманието си към проблема да намери път в кораба, без да го открият.
За Мистър Сноу, който никога не беше влизал в изградена от човек постройка, по-голяма от мютска колиба, корабът бе направо страховит. Ако се съдеше по израженията им, същото се отнасяше и за неговите другари. Огромните помещения събудиха у него пълните с ужас спомени от друго време — когато предшествениците на мютите бяха хванати в пламтящи лабиринти от дърво и камък, смазани под падащи греди и нарязани на парчета от назъбени късове замръзнала вода — мютски начин за описване на стъкло, думата, за което се беше изгубила от езика.
Видяха шест наредени една до друга големи кръгли каци, четири от тях пълни с изпускаща пара вода. До каците стояха по три голи до кръста прислужнички. До краката им имаше няколко ведра със студена вода; на една лавица по стената отзад имаше сгънати бели кърпи от груба тъкан. Мистър Сноу погледна прислужничките изненадано — заради малките им голи гърди, заради лицата. Те не бяха маскирани. Той гледаше истинските лица на майсторите на желязо — теснооки, с плоски физиономии, без, доколкото можа да види, никакви косми.