Като гледаха какво прави самураят, Мистър Сноу и неговите другари коленичиха и се поклониха. Самураят зае мястото си в лявата страна на стаята. Мистър Сноу коленичи на първото килимче; Ролинг-Стоун и Мак-Трак заеха килимчетата зад него. Един панел в дъното на стаята се отвори и видяха Яма-Шита — веднага го познаха по черната маска с вежди с три широки златни линии. Всички се наведоха и допряха носове до пода, после, когато Яма-Шита седна, майсторите на желязо на подиума също седнаха, а младшият самурай и мютите клекнаха и зачакаха решението на господаря. Главният майстор на желязо се обърна към водача им с неразбираем поток от звуци и се наведе напред, като подпря десния си лакът на коляното си и насочи вниманието си към Мистър Сноу.
Самураят преведе:
— Господарят Яма-Шита казва, че вашето присъствие тук е доказателство за неговото високо мнение за Плейнфолк. За разлика от онези, които населяват пустинята на юг, нашите два народа, макар и по различен начин споделят същото чувство за чест и уважение на храбростта, смелостта и доблестта. За него е удоволствие да научи, че дългото остро желязо, което той ви достави, ще бъде носено в битките от най-доблестните воини.
Мистър Сноу прие този неочакван комплимент с възпитано кимване. Яма-Шита отговори с друг непонятен поток и самураят преведе:
— Господарят Яма-Шита иска да говори отново за облачния воин, който ни изпратихте и чието завръщане очаквате заедно със завръщането на неговия ескорт.
Последва нова поредица безсмислени думи.
— Той разбира вашето разочарование и се надява, че то няма да помрачи дружбата между синовете на Ни-Исан и на Плейнфолк. С цел да премахне всяко съмнение относно нашето поведение по този въпрос той ви покани тук, за да научите истината лично.
Яма-Шита излая отсечена заповед и погледна към стената вдясно на Мистър Сноу. Изтеглени назад от невидими ръце, двата централни панела се отдръпнаха и разкриха една тъмнокоса девойка с кожа с цвят на мед, коленичила на мека възглавница в стаята отзад. За момент Мистър Сноу беше поразен от странния й вид, но светлината, която излизаше от сините й очи, не можеше да се сбърка.
Беше Клиъруотър.
Бе облечена в дрехи на майсторите на желязо — дълга многоцветна роба, която мъртвешките лица наричаха кимоно. То се държеше от широк платнен колан от гладък лъскав плат, набран около кръста и завързан на гърба в огромна панделка. Косата й — изглеждаше много голяма — беше вдигната в твърд лакиран кок, закрепен с дълги черни гребени. Но не само облеклото й беше различно. Лицето, вратът и обратната страна на ръцете вече не бяха изрисувани с обичайната шарка от кафяво и черно. Тя беше взела със себе си запас от специални листа за натриване за всеки случай. Какво я беше накарало да махне боята от тялото си и да разкрие гладката си, чиста маслиненокафява кожа? Мистър Сноу копнееше да знае отговора, но не се решаваше да я попита, тъй като не знаеше как ще се приемат тези въпроси от неговите домакини и до какво могат да доведат.
Когато очите им се срещнаха, Клиъруотър се поклони почтително, след това седна с ръце, поставени покорно на коленете; лицето й бе лишено от всякакво изражение.
Двама червени застанаха от двете страни на разтворените паравани. За момент смутен от присъствието на Клиъруотър на кораба и промяната във вида й, Мистър Сноу погледна другарите си, след това се обърна към подиума. Не знаеше какво да направи. Яма-Шита махна с ръка към Клиъруотър, след това из лая нещо на родния си език.
— Господарят Яма-Шита каза, че е време да говорите — каза преводачът. — И двамата сте свободни да кажете всичко, каквото желаете.
Старшият самурай отдясно на платформата излая някаква заповед. Един червен изтича с леки стъпки до лакирания шкаф, донесе голям пясъчен часовник и го постави в центъра на отворената врата по средата между Мистър Сноу и Клиъруотър. Мистър Сноу никога не беше виждал такъв предмет и не знаеше как се нарича, но като видя тънката струйка пясък да пада от горния съд в долния, бързо разбра предназначението му.
След като им беше казано, че са свободни да говорят, Мистър Сноу очакваше Яма-Шита да се оттегли, но никой не помръдна. Те просто седяха и чакаха и поради закритите им лица беше невъзможно да се каже какво мислят. Мистър Сноу погледна Клиъруотър. Личеше, че тя също е смутена от присъствието на мъртвешките лица, и все пак и двамата отстъпиха, макар че и двамата притежаваха сила да извикат гръмотевична стена от въздух и вода, която би изхвърлила корабите на брега като клечки. Умовете им бяха укротени от отсъствието на Кадилак и от съзнанието, че нямат право да направят нещо, което би изложило на опасност жизненоважните търговски връзки между Плейнфолк и майсторите на желязо.