— Това е резервният ми нож — каза Сайд-Уиндър. — Сигурно ще ти е по-полезен от онзи, с който дойде на борда.
— Благодаря. Но ако се обадя, кой ще ме чуе?
— Сигурен съм, че все ще се намери някой. Семейството си знае работата. — Сайд-Уиндър тръгна по коридора и отвори един малък люк на лявата страна. Зад него се виждаше широкият простор на реката. — Ще трябва да плуваш. Пристанът гъмжи от динки. Другите два кораба са пристанали преди нас. Остави се течението да те отнесе надолу, докато отминеш дока, след това се отправи към брега.
— Добре. — Стив се наведе до люка. — Един последен въпрос. Когато разтоварваше, случайно да си видял една жена… среден ръст, тъмна коса, с голям розов белег на лицето и шията?
Сайд-Уиндър се замисли.
— Да, видях. Странно нещо… те обикновено изпращат ренегатите право в мините, но този път ги строиха и попитаха има ли сред тях някой планерист.
Интересът на Стив нарасна.
— И?
— Двама души излязоха напред. Тя беше едната.
— Другият човек с червена коса ли беше?
— Да.
Джоди Казан и Дейв Келсо…
— Какво стана с тях?
— Хората на Яма-Шита ги отделиха настрана. Което може да означава, че са отведени отвъд реката надолу по източния път. Той минава през планините Алегени до крайбрежната равнина зад тях.
— Каза ли някой нещо… например къде отиват?
— Не. Най-малкото никакво име, което да ми говори нещо. — Сайд-Уиндър се намръщи. — Чакай малко. Чух един от динките да споменава някакво езеро — Херън Пул.
— Какво е «херън»?
— Птица, компадре.
— Как се казва «Херън Пул» на японски?
Сайд-Уиндър му каза и добави:
— Не мога да ти кажа как изглежда знакът, защото нямах нищо в себе си да го запиша, а и дори да имах, беше много тъмно да се види нещо.
— Няма значение. — Стив стисна ръката му и топло я разтърси. — Благодаря. Беше страхотен. — Той посочи реката. — Източният път е нататък… нали?
— Да. На половин миля надолу по реката ще видиш скеле за товарене и разтоварване. Ако бях на твое място, щях да се движа по пътя само между залез и изгрев-слънце. Особено през следващите няколко дни. Яма-Шита и групата му трябва да минат оттам утре. По пътя ще има много хора, събрани да изразят уважението си.
— Ти тук ли ще останеш?
— Аз? Не. Тези кораби пренасят товари на много места.
— В такъв случай може би пак ще се видим.
— Може би… — Сайд-Уиндър разви едно въже и го пусна през борда.
Стив преметна тоягата през гърба си и тихо се плъзна във водата. Щом се пусна от въжето, Сайд-Уиндър го издърпа и затвори люка. Стив заплува към отсрещния бряг и излезе до група дървета, които стигаха почти до края на водата. Бързо се облече и огледа околността. Зад дърветата имаше голяма площ от наскоро обработена земя, разделена на правилни квадрати. Като се придържаше към пътеките, разделящи квадратните участъци, Стив се насочи към скелето и се скри зад някакви бараки с осветени прозорци. До пътя, там, където той се спускаше към реката, имаше четирима души — немаскирани червени ленти, въоръжени с мечове и лъкове. Клечаха около огън, запален в нещо, което приличаше на пробито метално ведро. Тази гледка му напомни, че трябва да е по-предпазлив. По-нататък можеше да има други контролни пунктове.
Стив се оттегли в тъмнината и стигна до една пътека, която водеше далеч от реката и на около половин миля от скелето излизаше на пътя. Оттатък реката, зад складовете, хоризонтът беше в пламъци. Трепкаща оранжева светлина отблъскваше кадифената нощ и осветяваше долния край на носещия се на талази бял, кафяв и сив пушек. Огнените ями на Бет-Лем. Посещението му там трябваше да почака. Имаше по-неотложна работа. Той се обърна на изток и уверено тръгна напред. Всяка крачка го приближаваше към Клиъруотър и към ново приключение. Той беше първият трекер, върнал се жив от Плейнфолк. А сега дори да не бе първият, щеше да е един от малцината, върнали се живи от земята на майсторите на желязо. И този път нямаше да е с празни ръце.
Пак оттатък реката, като член на антуража на господаря Яма-Шита, Клиъруотър се подготвяше да прекара нощта в значително по-голям комфорт. Беше усетила, че Стив е тук, и знаеше, че ще се срещнат отново, както беше предсказано в камъка. Дотогава силата, която беше вляла в тоягата, щеше да го пази.
Във Федерацията главнокомандващият генерал Карлстром също беше доволен. В основните полеви изпитания Брикман беше доказал, че притежава необходимата смелост, издръжливост, безмилостност, които се изискваха от всеки «мексиканец». Възможно най-удовлетворителната характеристика — но измъчващите го съмнения за лоялността на Стив оставаха.