Чизъм влезе в болничното отделение малко след седем часа.
Стив стана от леглото и каза:
— Здрасти. Свободен ли си?
— Да — каза Чизъм. — Какво стана?
Стив му разказа.
Чизъм слушаше навъсено, после пое дъх.
— Май са се отнесли доста грубо с теб, приятелю. — Потупа Стив по рамото, после седна на един въртящ се стол. Освен леглата и една малка маса това беше единственото място за сядане. Чизъм пъхна ръце в джобовете си и се отпусна в стола широко разкрачен. — Да… Единственият начин да преживееш такива неща е да вярваш, че всичко е за твое добро. Трябва да се опиташ да извлечеш някаква поука от това.
— Джон… направи ми една услуга — каза Стив. — Остави агитацията на Генералния президент. Става ли?
— Просто се опитвам да ти помогна.
— Нямам нужда от помощ. — Гневът беше изчезнал от гласа на Стив. — Във всеки случай не можеш да направиш нищо, никой не може да направи нищо. Този път загазих истински.
Чизъм се усмихна.
— Е, чак пък толкова! Добре, заплел си се в някакви подробности, но си жив и здрав, нали?
— Да — съгласи се горчиво Стив. — И ме пращат там, откъдето единственият начин да изляза, е с краката напред.
Чизъм стана и извади ръце от джобовете си.
— Какво искаш да направя? Да ти намеря рамо, на което да поплачеш?
— Не. — Стив успя да се усмихне. — Оценявам, че дойде. Трябваше да очаквам нещо такова. По пътя насам видях щатския началник на полицията на Ню Мексико…
— О!
— Да, Барт Брадли. Той ми е роднина. Каза, че официално аз съм мъртъв… Свален над Уайоминг… и трябва да остана мъртъв. Не бях разбрал, че са планирали да ме погребат.
— Мютите не вземат пленници… нали?
— Точно неговите думи.
Чизъм кимна.
— Ами… прав е бил. Ако се разчуе за приятната почивка, която си изкарал там, може би пионерите няма толкова да се стараят. Много скоро ще има хора, които ще се сприятелят с полуидиотите горе и дявол знае какво друго. И никой няма да знае какво е правилно и какво погрешно. Това ли искаш? Целият свят да се разпадне?
Стив се сконфузи.
— Не. Не казвам това. Аз знам за какво се бием. — Той махна с ръка към тавана. — Това там е нашият свят… и аз съм готов да отдам своя дял, за да помогна да си го върнем. Но ние не можем да си затваряме очите пред истината! Аз бях там. Живях с онези хора…
— Хора? — Чизъм изглеждаше озадачен.
— Мютите! Кристо! Какъв си ти?… Оценител?! — Стив стана и започна да крачи из стаята. — Джон… аз не съм някаква отрепка и не разпространявам слухове нито създавам паника и неподчинение. Аз знам какво съм видял! Южните мюти, които видях в нашите надземни работни лагери, може да са изгубили борческия си дух, но Плейнфолк са нещо съвсем друго! Всичките глупости за увредени мозъци са празни приказки. Тези хора са умни… и опасни по начини, които не можете да си представите! Но никой от вас не иска да знае! Никой не иска да го признае! — Стив млъкна и махна презрително с ръка. — О, каква ли полза! Виждам, че ти също ме смяташ за луд.
— Не е вярно — каза Чизъм. — Но ако си се държал така с оценителите, разбирам защо са те пратили на нива А.
Стив се засмя нервно и седна на края на леглото.
— Както казах, трябва да се смятам за щастливец. Можех да завърша с нос зарит в главния отдушник.
— Е, това е рискът, който поемаме всички — съгласи се Чизъм, приближи стола си до Стив и заразглежда внимателно лицето му. — Пушил ли си трева, докато беше горе?
— Искаш да кажеш рейнбоу?
Чизъм кимна.
Стив се поколеба, после каза:
— Да, няколко пъти. Те, хм… е, те ме принудиха. Първия път направо ми раздра гърлото.
— Разправят, че мютите я пушат непрекъснато.
— Поне някои — отвърна Стив. — А ти?
Чизъм вдигна рамене.
— От време на време. Тук трудно се намира.
Стив поклати глава. Не можеше да повярва.
— Не мога да те разбера, Джон. Веднъж ми предаваш новини, като се придържаш към твърдата линия на Първото семейство, в следващия момент ми казваш, че пушиш наркотик. Сигурно слушаш и блекджек?
— А не го ли слушат всички?
— Да не си луд?! Няма да ме видиш и на миля от такива глупости! Случилото се с мютите беше при съвсем друга ситуация. Не исках да ги ядосвам. Тук не.