— Опитвам се — отговори Стив и посочи гащеризона си. — Не можеш да си представиш как се чувства човек с този…
— Слушай, има хиляди хора, които никога не са имали възможност да носят нещо друго. Недей му намира кусури. Върши ти добра работа. Ако не бяха тези хора…
— Да, знам. Не ми го напомняй — отговори Стив с горчив сарказъм. — Нямаше да има въздух във вентилаторите и тоалетните щяха да се запушат.
Чизъм поклати глава.
— Вие, момчетата от Академията, всичките сте еднакви. Наистина се мислите за асове. Ако питаш мен, преди да положите клетва трябва да ви накарат да поринете фекалии. Може би ще ви помогне да разберете как живеят другите.
— Аз съм си отработил моята част като пионер. Дванадесет месеца съм чукал камъни на линията на совалката до Финикс.
Чизъм сухо се засмя.
— Да, зная. Една година като млад пионер. Прекарал си половин година в копане и половин година в лазарета и през цялото време си слагал оглавника на коня.
Да сложиш оглавника на коня беше израза на младите пионери, еквивалентен на израза във Въздушната академия «да сложиш бомбата в дулото».
— Джон — каза Стив. — Достатъчно ми е зле. Не ме карай да се чувствам отвратително.
Чизъм се усмихна.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Вземаш се много на сериозно. — Той удари Стив по коляното. — Хайде. Слизаме. Дръж се естествено.
Слязоха от совалката, но вместо да отидат на ескалаторната площадка за едно–1 — уличното ниво, — Чизъм я отмина и отиде в края на перона.
Сърцето на Стив прескочи един удар, когато видя двама военни полицаи да идват към тях. И двамата бяха въоръжени с обичайните тежки въздушни пистолети и дълги гумени палки, закачени на коланите им. Беше обикновен патрул, извършващ проверка на идентификационни карти на хората по пероните и около гарата. Най-често не спираха никого, но винаги можеха да го направят. Тяхното присъствие оказваше възпиращо въздействие върху потенциалните на-ко.
— Изглеждаш отвратително — промърмори Чизъм. — Остави ме аз да говоря. — И когато полицаите дойдоха по-близко, каза: — Всичко е наред. Познавам единия. — Той им махна приятелски и когато минаха покрай тях, плесна единия по рамото. — Здрасти! Как си?
— Бива — отговори чорбарят. — А ти?
— Супер — отвърна Чизъм. — До 24:00 ли сте?
Двамата военни полицаи спряха и другият каза:
— Да!
Чизъм вдигна ръка за довиждане.
— Ще се видим на връщане! Може да имам нещо за вас!
Чорбарят вдигна палец в отговор, после продължи по перона с другаря си.
Веселата усмивка на Чизъм изчезна.
— Голям хитрец си — каза Стив. — Виждам, че имам още много да уча.
Чизъм го погледна.
— Онова, което трябва да научиш, приятелю, е да обичаш хората. В този свят никой не може да живее сам.
Стив се усмихна — спомни си какво му беше казала Лундквист в деня на дипломирането.
— Непрекъснато ми го повтарят.
— Значи може би е време да започнеш да го чуваш.
Стив последва Чизъм в един коридор.
— Какво е това «нещо», което обеща на чорбаря?
— Не питай — каза Чизъм. — Ако ти кажа, ще получиш сърдечен удар. — Спря в дъното на коридора, извади една идентификационна карта и я пъхна в контролираната входна врата. И когато се появи червената светлина, подканяща за гласов отпечатък, извади един малък джобен рекордер и го включи.
— 31075593 — каза гласът. Не беше на Чизъм. Появи се зелена светлина, вратата се отвори, влязоха и тя автоматично се затвори зад тях. Чизъм прибра рекордера в джоба си и се усмихна, като видя любопитния поглед на Стив.
Бяха в сервизен тунел, два пъти по-широк, отколкото висок. От двете страни имаше снопове тръби и кабели, които влизаха и излизаха от различни клапани и разпределителни кутии. Големи вентилатори, монтирани на стените, засмукваха въздух от отдушниците. В тунела се чувстваше силно въздушно течение, чуваше се непрекъснатото бръмчене на вентилаторите плюс постоянното бучене на преминаващия въздух. Близо до вратата бяха паркирани осем жълти открити електрически колички, които можеха да превозват шестима души или да теглят ремарке.
Чизъм посочи пода.
— Тук сме на нива А. Не е много лошо, нали? Като се изключи шумът. Но с него се свиква. Това е А–1. Номерирани са от горе на долу до А–10, после В–1 и така нататък.
— Колко надолу стигат? — попита Стив.
— Нямам представа. Надявам се никой да не поиска да ги преброя. — Чизъм тръгна уверено към първата количка, настани се на предната седалка и сложи амбулаторната си чанта на седалката отзад. После махна на Стив да седне до него и попита: