Стив мислеше за средните редове на последния стих от пророчеството за Талисмана — че смъртта ще бъде прогонена от въздуха и кръвта ще бъде изсушена от земята. Беше ли това обещание, че смъртоносната болест, която покриваше света, ще изчезне? Победата на мютите под ръководството на загадъчния Талисман възвестяваше ли покриване със зеленина на Америка? Ако бе така, означаваше ли това, че Първото семейство отново беше излъгало: радиацията в атмосферата не можеше да е предизвикана от «отровното присъствие» на мютите. Те не можеха да бъдат винени за червената трева и дървета. Обвинението, че са дегенерирали видове на антропоид, очевидно също беше невярно — съвършените тела на Кадилак и Клиъруотър бяха доказателство за това. Мистър Сноу беше говорил истината, когато беше казал, че трекерите и мютите имат общ произход. Героите от Старото време са били и техни предци, както на минитмените и форейджърите, първите пионери, които под лидерството на Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви са създали Федерацията…
Две ръце обгърнаха кръста му, едно тяло силно се притисна до него, някой сложи глава върху лявото му рамо. Стив погледна надолу и разпозна нападателя по ръкавите на сини и бели райета.
— Здрасти, червей…
— Не мърдай — промърмори Роз и прилепи устни до врата му.
— Откога издаваш заповеди? — каза Стив, вдигна дясната си ръка, изви я назад, хвана я и я извъртя пред себе си.
— Прегърни ме — каза Роз, прегърна го страстно и покри лицето му с целувки. — О, копеле! Ако знаеш какво преживях заради теб! — Целуна го силно по устата и сключи ръце около него. Стив отдръпна устата си и жадно пое дъх.
— Какво има? — прошепна Роз. — Заболя ли те?
Болката в гърдите на Стив бързо затихна.
— Няма нищо… просто съм малко крехък. Все пак доскоро бях пленник на мютите.
Роз го погледна, широко отвори очи, ръцете й докоснаха белезите на бузите му.
— От какво ти е това?
— От стрела, прободена през лицето ми.
— Кристофър Кълъмбъс!…
— Беше изпитание. Един от начините, които използват да отделят мъжете от момчетата.
— Те, хм… много ли те биха?
— Не много. — Стив се усмихна. — Повече ме биха по пътя насам. Не се тревожи. Нямам нищо счупено. Само, хм… само малко понатъртено.
Роз погали двата белега, плъзна ръка около врата му и залепи на устата му още една целувка с меките си устни.
— Радваш ли се да ме видиш?
— Разбира се. Просто не исках да рискуваш всичко заради мен.
— Няма нищо. При условие че не кажа нищо на Ани и татко Джак, няма нищо, за което да се безпокоиш. Чизъм…
— Трябва да се пазиш от този човек, Роз. Той е луд. Това, което правим, също е лудост.
— Не ми пука — каза Роз. Ръцете й обгърнаха врата му.
— Чизъм каза ли ти къде ме изпращат?
Роз сложи ръка на устните му.
— Не говори за това. Не искам да мисля за него. Във всеки случай не и тази вечер.
— Права си. Аз също не искам да мисля за това.
— Чизъм каза, че си добре. Иначе, искам да кажа. Никакво намаляване на кръвните ти телца, никакво увреждане на тъкан или кости, нищо. Можеш да си представиш реакцията ми. Онемях. Но после той ми обясни, че според него причината да не си изтеглил трик се дължала на някакво ново лекарство, разработвано от Първото семейство.
— Ти повярва ли му?
Роз се намръщи.
— Питаш ме дали мисля, че лъже, или дали е възможно медицински?
— И двете. В този човек има нещо, което ме безпокои.
— Да — каза Роз. — Той е мило, сърдечно човешко същество… и това е нещо, с което ти все още не можеш да свикнеш. Медицински? Да, бих казала, че е възможно. И ти си доказателството. Не е ли очарователно Първото семейство?
— Да — съгласи се Стив. — А аз съм щастливец.
— Бъди сериозен. — Сега заговори докторът, не сестра му. — Можеш ли да си представиш какво може да означава това за всички?
— Мога, но няма да се радвам прекалено, докато не го съобщят официално. — Той свали ръце, потупа я по бедрата, след това я отведе на дългата мебел за сядане. — Да седнем. Откакто съм тук, умирам от желание да ги опитам. — Опипа тапицерията с ръка, после се изтегна, наслаждавайки се на меката й нежност. — Страхотно… как му казват на това?
— Канапе.
— А тази покривка на пода?