— Чакам.
Роз вдигна рамене.
— Няма нищо за казване. Срещнах го при едно посещение на Института за живот. Отново се срещнахме преди няколко месеца. Били сме тук заедно няколко пъти… обикновено с други хора от вътрешния щат. Не често. Нямам много свободно време. Имаме учебни занятия шест дни седмично. Неделя се предполага да ни е свободен ден, но всеки го прекарва в прехвърляне на записки от лекциите във файлове на диск и допълнително преглеждане. Напрежението е… — Роз се намръщи — доста ужасно.
— Мога да си представя…
— Човек няма минутка свободно време. Понякога си мисля, че ако не беше заради Чизъм, бих… — Тя остави мисълта си недовършена.
— И трябва да изкараш още две години и половина — отбеляза Стив.
— Да… — Роз се усмихна тъжно. — Не се тревожи, ще ги изкарам. И, само за твое сведение, той не е зарязал малката ти сестричка.
— Не се тревожа, Роз. Ти си вече голямо момиче. Просто искам да знам каква е причината. Каква е уловката? Какво преследва той?
— Не знам и не ми пука. Ако го нямаше Чизъм, щях да лудна. Той е мил, отморяващ човек. Знае как да те развесели. Някои от нас идват тук за по няколко часа почти всеки две седмици. Седим, разменяме идеи, говорим за разни неща… за всичко, освен медицина… варим джава, слушаме блекджек и пушим по малко трева. Помага за разтоварване.
Стив се изправи и я хвана за китката.
— Кристофър! Преди да замина ти казах да оставиш тоя блекджек. И пушиш и трева!
Роз го погледна спокойно.
— Е, и? И ти си я пушил там.
— Чизъм ли ти каза?
— Да. Когато уреждаше срещата. Попитах го как би реагирал ти, ако си запаля.
— И какво ти каза той?
Роз се усмихна.
— Каза, че може да се ядосаш, но вероятно ще го приемеш. И че ако те насиля, може и ти да си дръпнеш.
— Този луд кучи син! — изсъска гневно Стив. — Казах му! Роз! Как си могла да се забъркаш с такива работи?! Блекджек и трева са нарушение на Първи кодекс! Ако ви хванат военните полицаи…
Роз го прекъсна.
— Стив! Половината от военните полицаи в Гранд Сентрал тунелират. Как мислиш, че пристига тревата тук? Те са част от мрежата.
— Чизъм ли ти го каза?
— Разбира се. Нали не допускаш, че съм отишла при някой чорбар и съм го попитала?
— И ти му вярваш?
Роз се измъкна от хватката му и хвана ръката му със своите.
— Защо не? Вярно, невярно, правилно, погрешно. Вече не знам какво означават тези думи. Ти знаеш ли?
— Някога знаех. Сега… е, не съм толкова сигурен.
— Точно така. Все пак защо си толкова разстроен? И ти си го правил.
— При мен беше различно. Аз бях пленник.
— Да, разбира се. Забравих. — Роз се усмихна. — Каза ли на оценителите, че са те принудили да пушиш трева?
— Не. Може би нямаше да ме разберат.
— Обзалагам се. И какво друго не им каза?
Стив издърпа ръката си.
— Стига, Роз. И без това си имам достатъчно проблеми.
— Знам.
— Какво искаш да кажеш?
Роз стана и го погледна отгоре.
— Продължаваш да забравяш, че мога да вляза в ума ти, Стив. Аз бях с теб на първия ти самостоятелен полет над земята, когато се разби, когато беше на път насам на борда на совалката.
Стив неочаквано беше обхванат от лошо предчувствие.
— Знам. Вече ми го каза.
Роз кимна.
— Имаше и други моменти, мили братко.
— Какви «други моменти»?
Роз се усмихна унило.
— Стив… аз знам, че има неща, които не искаш да ми кажеш. Това наранява, но… добре, знам, че се опитваше да изградиш защитна стена около себе си. Може би тя ще може да те изолира от други, но аз винаги ще минавам през нея. Ние наистина сме различни. Понякога мразя това, мразя, че трябва да го крия, мразя да зная, че ти… другата част от мен… се опитваш да разрушиш връзката между нас.
— Не се опитвам — каза Стив. — Не и през цялото време. Но… трябва да разбереш, Роз… това нещо между нас… адски ме плаши.
— Някога и мен ме плашеше… но вече не. Сега повече ме плаши като зная защо се опитваш да се затвориш за мен.
Стив почувства в стомаха си оловна топка.
— Не знам за какво говориш.
— Говоря за Клиъруотър.
Стив се стресна, но се опита да си придаде вид на изненадан.
— Клиъруотър?
— Да, Клиъруотър! — извика Роз. — Наистина ли мислеше, че можеш да го скриеш от мен?! Името й е отпечатано в скапания ти мозък! Тъмна коса, дълга колкото ръцете ми, сини очи, кафява кожа! Да не искаш да ми кажеш, че не си спомняш тая воняща мръсница?!
Стив я гледаше, неспособен да говори, после, както лежеше на пода, посегна към нея.