— Тогава каква е… едногодишна?
— Не. Според Наръчника разменяните като дванадесетмесечни южни мюти се предполага да са с прави крайници и гладка кожа, но те винаги са имали многоцветни тела… нали? Искам да кажа, по това се предполага, че може да се установи разликата… между тях и нас.
Роз кимна.
— Клиъруотър е нещо съвсем друго. Тя е свръхнормална. Тялото й е абсолютно съвършено. Кожата й има почти същия цвят като твоята. Цялата! Тя е възпитана да се смята за мютка, но в мозъка й няма нищо увредено. Ако се облече в гащеризон, ще изглежда точно като нас!
— Не като нас — промърмори Роз. — Ние сме особените, Стив.
— Тя също, повярвай ми. — Стив сложи ръце върху раменете на Роз. — И това не е всичко. Кадилак… другият мют, който помогна да ме спасят, след като бях свален… е също такъв. И двамата имат кожи и тела като на трекери, умовете им са като нашите… може би дори по-добри от нашите! Опитах се да кажа на оценителите колко интелигентни са мютите, но… — Стив се засмя, — но те не пожелаха да ме чуят! — Той прекара ръка по лицето на сестра си. — Ще ти кажа и още нещо. Наистина има мютска магия. Видях да я използват, Роз. Беше фантастично…
Роз дръпна от рийфа, след това се наведе напред и духна пушек в лицето на Стив. Той затвори очи за момент, после го пое през ноздрите си. Роз долепи отворените си устни до неговите и пусна останалия пушек от своята уста в неговата.
Стив го пое в дробовете си.
— Мм-ммм… хубаво е. Ще ми простиш ли?
— Още не — отговори Роз и пъхна рийфа между устните на Стив. — Твой ред е.
Стив дръпна дълбоко, издуха част от пушека в устата й, после вдиша останалата.
— Ммммм… нещата започват да изглеждат много по-добре. — Роз взе рийфа, легна на леглото и се премести на другата страна да направи място за Стив. — Ще намериш друга в кутията…
Стив я извади, запали я и легна до сестра си.
— Надявам се да нямат някакъв мръсен детектор, монтиран във вентилационната система.
Роз се изкикоти.
— И да имат, не вярвам да работи. — Тя се обърна към него и се надигна на лакът. — Това променя ли нещата?
Стив бавно издиша и загледа как пушекът се издига към тавана.
— Да… Смешно, нали? Преди пет месеца мисълта, че едно интелигентно човешко същество доброволно ще пуши трева, ми изглеждаше абсолютно ненормална. И все пак…
— Сега разбираш, че всички го правят.
— Така казваш ти.
— Как беше там, горе?
— И добре, и зле. Те са удивителни хора. Напълно различни от онова, което съм си представял… и което бяхме възпитани да вярваме. По-голямата част от това, което ни казва Първото семейство, не е вярно, Роз.
— Разкажи ми.
— Добре… какво искаш да знаеш?
— Всичко. Дори и скучни подробности.
— Не знам откъде да започна. С колко време разполагаме?
— Много. Чизъм ще ни каже кога трябва да тръгваме. Ако не свършиш днес, ще уреди да дойдем тук някой друг път…
— Да, защо не… — Стив се чувстваше приятно замаян.
— Точно така… ние с теб… винаги сме… — Роз свали дългия преден цип на гащеризона си и започна да се измъква от него.
— Добре, ще ти разкажа за онзи старец, Мистър Сноу. Той е летописец… нещо като ходещ видеоархив. Знае всичко, което човек желае да научи, и почти всичко, което се е случило някога. И това не е всичко. Той извиква бури. Знаеш ли какво е това? — Стив се опита да повдигне глава и успя само наполовина. — Какво правиш?
— Опитвам се да сваля ципа на това… скапано нещо, което си облякъл — измънка Роз.
Стив беше обхванат от неочаквано желание да се смее.
— Защо?
— Щото аз искам да… искам да вляза в него, затова.
Той почувства ръката й да се плъзга под тениската му и надолу към пъпа.
— Ей… чакай… чакай де… нали ти разказвам за Мистър Сноу. Той е повелител. Той има… — Роз започна да лиже лявото му ухо. — Стига де, чакай малко! Виж… има… едни, ох… кръгове на сила…
— Да, зная. И аз имам един. — Тя се засмя. — Хайде, Стив. Нека го направим. Само още един път. Моля те! Ох, Кристофър… това беше… толкова отдавна.
Стив почувства как стаята се завърта.
— Почакай минутка… само минутка… Не искаш ли да чуеш за Мистър Сноу? Ами за Кадилак? Той… наистина е умен. Истински гений. Ти… аз, ох… казах ли ти, че го научих да лети? А Клиъруотър… тя, ох… тя е като Мистър Сноу. Тя също прави… ох… магии…
— Да, обзалагам се — прошепна Роз. — Продължавай, разкажи ми за това… — Тя се намести върху него. — Ооох… о! Стиии-ви!
— Не… слушай… Кристофър, какво правиш? Роз… — Той почувства голото й тяло да се плъзга над него. Една нежност… задушаваща го, поглъщаща го. Слабата светлина в спалнята започна да променя цвета си, да се засилва и отслабва в синхрон с ритмичните движения на тялото й. — Не, недей… чакай! Има… — Гласът му идваше сякаш много отдалеч. Той вече не чувстваше Роз да притиска корема му. Тялото на сестра му започна да променя формата си, да става по-голямо и по-голямо, после се извиси над него като огромен, застрашителен буреносен облак… скриващ светлината… леглото се превърна във водовъртеж, погълна го в тъмна, непроницаема пустота…